От тринайсет години „Пари Фото“ е между най-значимите фотографски събития в света. Този четиридневен салон под пирамидата на Лувъра утвърдждава метафоричната визия за света, в който живеем.

Всяка година тук се утвърждават котите на известни фотографи от деветнайсети век до сега. Всъщност пътят на изкуствата прави кръг, който тръгва от тук, минава през Ню Йорк, фотографиите в случая добиват още стойност, продължават през Токио, връщат се в Европа през Лондон, за да се преоценят отново в Париж.

Спомням си първото изложение с присъствието на най-големите световни фотографски галерии. Колекционери и запалени аматьори се хвърляха да купуват винтиджи (оригинални тиражи с авторски подпис), днес много по-скъпи. Оцениха нови таланти, уточниха коти, които за няколко години се качиха високо. (Соул Лейдър, Картие Бресон и други, тогава между 500 – 1000 евро, днес стигат до 30000 евро и повече.) Но това не е най-важното. Даде се възможност на Голямата, фотография, с всички ненадминати досега техники от различни епохи да се покаже пеблично заедно със съвременните таланти в модерното изкуство. Всяка година могат да се проследяват тенденциите в художествената фотография (барометърът на репортажно изкуство е всяка година във фестивала в Перпинян).

Между 19 – 22 ноември в Карусел де Лувър се събират 89 фотографски галерии, заедно с 13 престижни издатели на книги, най-добрите от 23 страни. Отдава се почит на определена страна с фотографска култура. Водеща фигура е Иран, заедно с някои страни от арабския свят. (Това не пречи в този момент визите за Иран, поне в Париж, да са спрени…). Фондацията за снимане в Бейрут представя редки фотографии, без да забравяме галериите от Кайро, Техеран и Дубай. Иран има стари фотографски традиции и добри училища за снимане. В този труден момент за иранците,  това внимание очевидно има и политически характер. Осъществяват се дебати и прожекции, свързани с темата за фотографията в арабския свят.

На мода стават гигантските формати. Някои критици ги приемат като комплекс за показване на висок професионализъм и техническа мощ на фотографите. Шедьовърът не е необходимо да бъде представен голям, за да бъде грабващ, докъто кичът става още по-фрапиращ.  Най-ценените фотографии, без значение на формата им не губят от стойността си.

«Игра на Таро» на Роберт Клайн, винтидж от 1950 година, се продаде за 265 000 евро. Държи се на тиража и на външния вид са и най-вече почерка и окото на фотографа.

Зрители се разхождат с фотоапарат в ръцете. Изкуството заразява, освен това не всеки е колекционер с възможности.

Има много нови, непознати фотографи, които без да искат да учудват с фрапираща оригиналност, отказват оковите на модата. Мярката за истинско изкуство е какво остава от творението след като отмине модата.

Няколко думи за галериите в изложението : колегите унгарци с галерия Винтидж от Будапеща, както всяка година са на линия – имат какво да покажат, както и да продадат : Андре Кертез, Имре Кински, Керни, Мохоли Наги… ). Най-впечатляващи галерии остават : Howard Greenberg, Edwinn Houk и Aperture от Ню Йорк; Robert Klein от Бостон; Robert Koch от Сан Франциско; Michael Hoppen от Лондон; Base, Nasu и Foil от Токио; Torch от Амстердам, Max Estrella от Мадрид, Vue от Париж…

За първи път Наса представи фотографии в оригинал с поглед откъм разните Аполо и Джемини към земята (цени 5-7000 евро, а “Изгряване на Земята” погледнато откъм Луната се продаде за 14000 евро).

На подобни места често се явяват оригинални, провокиращи личности. Маскираният господин влиза във всяка галерия  изпива едно шампанско и продължи авантюрата си в музея на Лувъра. Девойката с руската военна шапка се изчерви свенливо след предложението ми да й изпратя фотографията.

Месецът на фотографията в Париж се прави всеки две години. Около Пари Фото допълнително се строят  трийсетина интересни изложби. Не са за изпускане Клавдиж Слубан и Огюст Сандер. Майкъл Кена излага черно-бели пеизажи в Националната библиотека. Мотото на изложбата отговаря на показаното: “ Фотографиите ми са накити от време, което си отива. „.

Като задължителни бих добавил колекциите на „Делпир и Сие“ в Европейската Къща на Фотографията, както и „Сюрреализмът във Фотографията“ в Центъра Жорж Помпиду.

От своя страна ви каня на първата си изложба в София с название  „Тук – Там“.. Тя ще се състои между  14 януари и 12 февруари 2010 година в галерия „Върхове“ на Си Банк. (Срещу гърба на Националния театър.)

За любителите на изкуство при откриване на изложбата ще има френски вина, знаете защо – хубавото вино е също изкуство.

Повече фотографии от салона „Пари Фото“ ще намерите в 70-та галерия на сайта

/ Киото, Япония /

Първите фотографи Ниепс, Талбот, Дагер… поради технически причини снимат единствено пейзажи или натюрморт. Необходимостта от дълги експозиции са ограничавали фотографиите на живи същества. Този проблем веднъж разрешен, фотографията се превръща в машина за портрети.

През 1865 година Бодлер в писмо до майка си третира  въпроса за проблематичността на портрета: „фотографският портрет ще бъде плод на непрекъснат конфликт между модела, който се надява да извади най-доброто от себе си и фотографът, който ще се старае да наложи своя стил.“

Мистерията на фотографския портрет е налице, когато зрителят усеща едновременно душата на модела и пулса на фотографа. Примерите са много: Бодлер сниман от Каржат, Марилин от Аведон, Пикасо от Ирвинг Пен, Бекет от Картие Бресон, Жойс от Фройнд… Ирвинг Пен отива по-далеч: „Добрият портрет трябва да извади това, което моделът би желал да скрие“. Лицето не е защитено и скрито, както повечето части на тялото и човек инстинктивно си слага маска, персоната се превръща в персонаж. Портрет не е проста илюстрация, той поставя множество въпроси без отговор между фотографа, фотографирания и зрителя.

Анри Картие Бресон, ако беше жив през месец август щеше да навърши сто години. За  портретната фотография той казва: “Да уловим човек във връзката му с него самия и тишината на собственото му същество”. Това е  “решителния момент” на Бресон. В живопистта нещата не стават по същия начин: “картината я правим, докъто фотографията я взимаме” (на френски изразът звучи  точно: prendre une photo). „Крадем неповторим момент, който може да бъде неочакван или плод на дълго търсене.“ Мерси Анри !

Появата на фотографията провокира развитие на модерните течения в живопистта. По-късно душата на обекта за рисуване  трябвало да бъде представяна различно. Родил се кубизма и другите нови течения.

/Манастир Тиксе, Ладак, Индия/

Фотографията е добра, когато сниманото се превръща в нещо ново в очите на . Ненадминатият портретист Ричард Аведон казва, че всички фотографии са точни, но никоя не показва истина. И най-незначителният предмет може да изглежда фантастично. Да му дадем наименование, означава да го осакатим. Това би му отнело възможността да бъде интерпретиран различно, в голямата фотография, дори безгранично. В това се крие магията на фотографията като изкуство. Тя може да дава или да отнема стойност на всичко, до което се докосва. Истинската фотография ни приближава до Вселена без образ, от която следват безброй интерпретации, привилегия на изкуството.

                      /Хаконе, Япония/

За разлика от музиката и литературата, във фотографията и архитектурата, мислим много повече за фотографът, на който гледаме фотографията, отколкото за автора на книгата, която четем. Гледна точка по-лесно се намира в литературно произведение, отколкото във фотография. Тя безспорно съществува, но се губи в многообразието на произведението.

“Реалността” зависи субективно от усета и визията на всеки, според вродената и по-късно развита от преживявания чувствителност.

За Ралф Гибсон съзнанието на фотографа прониква в снимания обект за част от секунда, но каквото излиза от ръцете на артиста, винаги го надвишава. Творението надвишава твореца. Само творецът-глупец вижда себе си над всичко.

Анри Картие Бресон почина през август 2004 година и Париж празнува неговата сто годишнина. В Музея за Модерно  Изкуство, както и в Европейската къща-музей на Фотографията са изложени негови фотографии. Познаваме ги без да се наситим да преоткриваме. Това е човекът, който ми повлия да снимам.

Влюбен в живописта, Анри съвсем млад открива важността на композицията – добрата фотография няма нужда от корегции. Фотошоп днес би фалирал с подобни клиенти! Той схваща приемуществото на фотографията: с нова пластичност и интуиция за живота, с възможност да пресъздаде в движение  „ясно изразено равновесие“. Да снимаме означава „да поставим в една мерна линия умът, окото и сърцето“. Фотографията е средство да проникнем в нещата, както и да се освободим от тях, без да подчертаваме лична заслуга или оригиналност.

Може много да се каже за този ловец на „решителни моменти“, който жаден да открива, неуморно пътува. Анри е обичал да медитира и като млад е рисувал. Така завършва и живота си. „Фотографът в решителния момент натиска спусъка, докъто художникът, медитиращ, напластява върху платното“. Анри ги е постигнал и двете.

Интересно съвпадение : тази седмица по радио Франс Кюлтюр дават интервю на фотографа Ги льо Керек с Вили Ронис, който през месец август в добра форма навършва 99 години. Дебатите са живи и третират друг, не по-малко интересен живот от същата епоха. Вили Ронис сподели, че това което днес го спира да снима е артроза в пръстите на ръцете му. Майстор на черно-бяла фотография, с няколко незабравими кадъра, подобно на Дуано, той ни връща към чара на Париж от миналия век.

За да сме в тон с настоящето, ще спомена изложбата на Мартин Пар в музея Жьо дьо Пом в градините Тюйлери. Фотограф, журналист и колекционер Мартин Пар представя свои колекции от фотографии, книги за фотография и оригинални предмети според мястото и времето, където са събирани. Фотографията на Мартин Пар е показана в три аспекта. В проекта си „лукс“ той  показва светът на богатите, който плаши не по-малко от този на бедните. Сцените от Москва, Дубай, Дюрбан… са забележителни. В „дребен свят“ Мартин показва вулгарната страна на средните класи, в случая туристи, плъзнали по цял свят, като хайка консуматори без вкус. Това е колоритен спектакъл от търсещ, неосъзнал себе си свят. В третия проект по поръчка на вестник Гардиан, Мартин Пар представя шест града от Англия във вид на пеизажи и портрети. Всичко това, събрано на едно място в градината Тюйлери се нарича „Планетата Пар“.

Ето и няколко идеи за поредното откриване на “Пари Плаж”. В сърцето на Париж, по бреговете на Сена, вече осма година се събират парижани, останали в града с многобройните туристи.  Препичат се на воля с танци, къпане, свалки…

От известно време в центъра на Париж, недалеч от Айфеловата кула се разхожда огромен балон с надпис „Въздуха на Париж“ (Air de Paris). Цветът на балона ни дава информация за чистотата на въздуха, който дишаме. Дали защото колелетата станаха на мода или пък самият град е във ваканция.., но на снимката според светлия цвят на балона днес въздухът явно е чист.

Минавам през Гръцката и Руска църкви. След това през Света Неделя, за да завърша в храма на Александър Невски. В три  през нощта със свещица в ръцете се прибирам в къщи.

Срещам много хора, повечето млади. Виждам как се забавляват с оригиналната възможност да се разхождат и да си говорят със свещица в ръка. В жестовете им няма нищо религиозно, просто имат повод да бъдат в приятна атмосфера заедно. Пред вкъщи циганин усмихнато ми предлага свещи на половин цена. По рядко се срещат и други млади, които с екстаз в очите търсят спасение отвъд  трудният свят, в който живеят.

Хубавата Великденска нощ ме връща четиридесет години назад, когато религията беше отречена. Посещението на църкви беше забранено, особено за млади хора, ученици и студенти. Правех всичко да се промъкна зад кордона от пазачи около катедралата.  Държах да вдъхна забранената, мистична атмосфера на Великденската нощ. Миризмата на тамян и восък, заедно с танцуващите отблясъци по многобройни фрески и икони, развинтваше въображението ми. Рискът да бъда санкциониран оставаше на заден план. Исках на всяка цена да вкуся от забранения плод. Неясната представа за дядо Боже се засилваше  от звучното църковно пеене. Гласовете от хора отекваха в чудесната акустика на Александър Невски. Живите пламъчетата на свещите нямаха общо с червените ни връзки и ме приканваха към забранени, скрити светове. Късно през нощта, за да запазя преживяването вървях със запалена свещица скрита с една ръка в пазвата. Вятърът я гасеши и взимах огънче от някой закъснял възрастен минувач, който също криеше пламъчето си, после се шмугвахме в слабо осветените софийски улици. Пламъчето, което си подавахме, създаваше помежду ни духовна връзка. И късметът ми работеше.

По пътя към вкъщи в църквата Свети Седмочисленици целувах ръката на дядо си, който осемдесет и пет годишен, стоеше до края на службата. После развълнуван и напрегнат от кражбата  на забраненения плод, продължавах през петте кюшета към цар Борис и Неофит Рилски. В пазвата си продължавах да крия последното пламъче на свещица, която в къщи слагах на масичка до леглото ми. Бях спечелил състезанието с тези, които не ни оставяха свободни. Пламъчето играеше по стените и превръщаше стаята ми в храм. Унасях се, вторачен в Нещо безкрайно,  спасително, с надеждата, че има Други Неща в живота. Зад фона на някаква неопределима празнота, усещах как сърцето си тупти и горящият въпрос „защо всичко това?“ се стопяваше в пламъчето на свещицата. Възможно ли беше да сме изпълнени с толкова хубави усещания и едновременно животът да минава в толкова празни задължения? Не знаех да дефинирам какво  търся. Думите свобода, дух, обичи докога ще ми налагат в училище неща, които не ме интересуват, висяха във въздуха.

Подобни незабравими мигове изостряха чувствителността ми, помагаха да търся отговори на въпроси, които щяха да ме съпровождат цял живот. Алергията, която получих спрямо рамките на задушаващия ни детерминизъм, помогна да не спирам да търся изход. Откраднатите свободни моменти в периода на строежа на комунизма бяха началото на това, което щеше да се развие като цел в живота. Някои хора с подобни идеи завършваха трагично, други се приспособяваха и обезличаваха. Днешните поколения заплащат последиците.

Прочетете цялата статия »