От своя страна, когато снимам не мисля, нито търся истина, не сравнявам, не определям случилото се в момента. Всяка мярка фиксира, ограничава плановете, които ме привличат, това да се докосна до история без край, по възможност красива, която променя. Мярката не е в истинност, а в чувство за безвремие или по-точно, когато пространството и времето се сливат в усещане за еманентно и трансцендентно. Красотата е неопределима и различна за всеки, но винаги недвусмислена остава водещ елемент. Тя отваря, променя, дишаме различно. Свързана е с частица истина, посята във всеки. Въздишката след болка разведрява, но от красивото губим дъх. Противоположното грозно, сбръчква, задушава, разболява. “Красотата ще спаси света”, се провиква Достоевски. Красивото, различно за всеки, от определено ниво, става недвусмислено красиво.

Ако приемем, че светът, винаги различен, се пресъздава във всеки миг, с необходима наблюдателност и търпение забелязваме, как всичко се променя, преустройва, разбърква, но за миг минава през хармония. Кадрираме и клик, мигът е уловен.

На фотографията: площадите Бобур в Париж и Тиан Ен Мен в Пекин. В даден момент хората се подреждат хармонично. Следва видим хаос до новия, винаги различен момент на хармония…

Очевидно, за да уловим мига трябва да забравим себе си, да се освободим от диктатора в главата, налагащ “истини”. Да излезем от клишета, от всичко на-, за-, пре-учено и циментирано в закони и претенции. Сливаме вътрешния усет с външния свят, есенцията на вътрешното с есенцията на външното. Осъществена, тази връзка създава винаги нов език, нова визия, нов почерк.. – изкуство. А то е винаги различно, винаги ново.

Големите портретисти изчакват момента, когато лицето изразява частицата истина, вътрешна хармония, красота присъща на всеки. Лесни за снимане са децата, примитивните хора без претенции, възрастните, на които годините отразяват богатството на успял живот, както и големите артисти, винаги истински в ролите си. В така измисления от нас свят, мостът между “вътрешната истина” на фотографа и тази на обекта прави добрата фотография.

В изложението си през месеците февруари – март тази година, Европейската Къща за Фотография в Париж отделя цял етаж за Henry Huet, снимал в продължение на двайсет години войната във Виетнам. Виждаме фантастични черно-бели тиражи-икони, в които погледа на фотографа, забит в реалния ужас на войната и лицето на смъртта, въпреки всичко не товари, отваря, прави смъртта привидна.

Светът е това, което погледът и действията на всеки прави възможно. Зад многообразието на добрия фотограф стоят зрителите, които се превръщат в творци. По същия начин в литературата, музиката…, във всички изкуства ролята на твореца е да събуди творчески усет във всеки, търсещ кислород извън конформизма.

Добрият фотожурнализъм е нож с две остриета. Знаем, изображението действа по-силно от думите – « една картина (изображение) струва хиляда думи » казва Сун Кси в Китай преди две хиляди и петстотин години. Силата на изображението има субективен и политически характер. Когато представяме и говорим за ЗАОБИКАЛЯЩА РЕАЛНОСТ, за тази реалност даваме единствено концепции. Пространство–време са винаги взаимно свързани и са дотолкова реални, доколкото виолетовия цвят на минзухара, отговарящ на определена дължина на вълната, е само характеристика на цветето, наречено минзуар. В този смисъл фотографията, взета като изображение на реалността, не показва повече реалност, отколкото всички други опити за представяне на реалността. Дори да приемем вътрешното проникновение на някого за по-обективно, то е също функция на външния свят, от който произлиза.  Ние отразяваме света с детерминизма на характеристиките, които субективно му даваме… От тук и деликатната позиция на фотожурналиста, търсещ да представи някаква обективност в събитията, които заснема. Но как е възможно да съдим за събитие, погледнато субективно от съответното дори платено за тази цел „око“. Естетизма и качествата на това „око“ ще ни заведат в света на фотографа, но не и в реалната обстановка на събитието. Един и същ обект, заснет в различна светлина и от различни фотографи, има съвсем различен вид. А самото събитие следва ред други незаснети и в никакъв случай обективно изяснени събития…

Субективната визуална идея на човека зад обектива не е единствения недостатък (или привилегия) на фотографията. При всички случаи мисленият и измислен от нас свят е интерпретация. Това не намалява интереса към живота, веднъж с налагащата се отвсякъде неизяснена обективност, както и с разнообразните възможности на мозъка да създава и да интерпретира творенията си за открития. В такъв смисъл фотографията се превръща в изкуство.

Казано различно, да приемем фотографското клише за предаване на реалност, все едно под каква форма, е  банализиране на изкуството. А изкуство, доведено до видима баналност, губи предназначението да отваря към нови многопланови субтилни светове. За Тициано „живописта започва, когато това, което гледаме вече няма общо с това, което виждаме“. Големите учени също са наясно, че правят изкуство. Както казва Айнщайн: „Физиката е вид метафизика, защото няма допир до реалността“.

Фотографията, която излагам тук, крие загадка. Оставям на търсещите да открият какво крие зад привидното тази скала в далечното Тасманово море.

Казвам често, че снимам, защото не мога да рисувам, така е по-лесно. Ако се замисля по-дълбоко, виждам как водеща в случая е мистерията на мига, връзката пространство – време, след това тази между вътрешен и външен свят, между видимо и невидимо, между светлина и сянка, това ме привлича. Тогава „гледам“ се превръща във виждам. Запитвам се и за ролята на фактора страх, това да не изпусна живота. А страхът, съвсем нормален за един незавършен живот, очевидно стимулира Момента, който наричам „интересен“, в който ставам цялостен, защото го осъзнавам и преживявам истински. Извън него се виждам в ничия земя, в ритъм и летаргия, определена от условности, култура, закони, създадени и необходими за съответния ред и ход в живота…  Истинското, до което се докосвам, ме буди, за да заживея по-отворен. Успялата фотография е плод и доказателство. Ако събера стотина добри фотографии сред стотиците хиляди, ще ме нарекат голям фотограф, но това не променя качеството на търсения миг. Реализираният миг не се нуждае от доказателство. Плодът остава стимул и мост, връзка, начин на обмен с околния свят. Сам човек е без стойност, няма развитие. Обменът на плодовете, които създаваме, ни задължава да еволюираме за нови. Да го наречем ли Изкуство? Или просто еволюция? Но факт е, че животът и смъртта единствено събрани заедно създават ценността на мига, в който се опитваме да сме истински живи. Всички търсим този мистериозен миг преди „бинг-банга“, преди времеброенето и извън времето, мигът на вечното претворяващо се съвършенно…, голямата мистерия, които някои наричат дядо Боже…

/Хокитика, Тасманово море/

В голямото изкуство водещо остава вечното, извън модите, винаги стойностно и можем да благодарим на големите колекционери, обогатили света с вкус и оставени съкровища…

Парифото е описано в  блог от миналата година, а сега това 14-то по ред съвпада с 30 годишнината на месеца на фотографията в Париж. За всички запалени и с възможност да ровят в сайтове сред всички 57 официални изложби не трябва да се изпусне: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank à Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographie, Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie…. А който се интересува повече, може да потърси в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, после след арабския свят и Иран миналата година, сега Парифото се обръща към Източна Европа. За съжаление в България, освен липсата на по-сериозно изградени фотографски традиции, няма галерия, която професионално и на ниво да представи талантливи фотографи в Европа. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите им показат нови визии в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, които представляват почти една трета от цялото изложение. История на фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (или Люсиен Ерве), Брасаи… Поляците показат седем фотографи, еманципирали се от наложените норми на бившия комунистически режим. Клавдиж Слубан от Словения, вече отдавна известен в Париж с непрекъснато растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* -  е представен от няколко световни галерии, щедро раздава автографи на последни издания на свои книги, продавани с фотографиите. Рекордът е на Андре Кертез с една фотография „При Мондриан“ от 1927 година, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена в ню йоркската галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко, а сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées. Да не говорим за Жозеф Куделка, на който в една немска галерия, заедно с фотографиите продават книгата „Цигани“ за 900 евро… Споделям най-вече радостното усещане, това, че заедно с голямата криза в изкуствата, фотографията вероятно като по-късно, по-крехко и сравнително лесно за интерпретиране изкуство, добива все по-голяма стойност. А Парифото е един от влиятелните фактори.

В залата за пожекции, след многобройни диапорами и представяния на галериите от Източна Европа, Парифото завършва с отдаване на почит на починалия тази година Бахман Джалали, създателя на Съвременната Иранска Школа по фотография. Кратък филм показва огромни шествия в Техеран, съпровождащи големия майстор и учител. Мир на праха му!

Продължавам да снимам женски крака. Когато не ми се дават очи, всичко говори…  Човек излъчва с всичко от себе си. Всичко говори.  Обтураторът щраква с 1/125 от секундата, ловим момента… Не е малко. Когато е възможно.

*Винтидж е тираж  в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Който се интересува и обича фотография, би могъл да хвърли око в галерия 70 от сайта.

Парижките градини, не по-малко красиви от Силс-Мария, предразполагат за нов мисловен мач. Не търсим истина, искаме да отидем по-далеч във възможното. Без илюзии за блестящо настояще, вярваме в човека на бъдещето с ново, различно съзнание за света и себе си. Глобално грешка във вселената няма и не може да има. Възможността да изразим себе си не е чисто човешка изява. Срещаме го и в животинския свят. Привилегия на човека е да прави разлика между изразимото и неизразимото. Изкуството се е скътало на това място и е чудесен, макар отчаян полет, израз на невъзможността да бъдем съвършени. Науката – добър тренинг на мислещия, пресъздаващ природата и себе си човек, понякога с двуяки резултати. Уважаваме религите като израз на духовна чувствителност, доколкото не служат за манипулиране или като неудобни патерици на слабите духом. Не знам доколко ми изнася да мисля така или прозирам някаква реалност. Вероятно и двете.

-       Надниквам в по-стари блогове и намирам, че ставаш тромав, повтаряш се, въртиш в кръг?!

-       Вероятно да. Чувствам задух, добро доказателство, че съм нормален и се променям. Задухът е барометър за промяна. Малко хумур, пирует без да се взимам на сериозно и пак напред на лов за ново…

-       Чувството за хумур спасява. Втвърдиш ли, регресираш, започваш да пречиш на себе си и на околните.

-        Новото в света, което ни залива непрекъснато и ускорително, е супер интересно. Миналото храни, а настоящето трябва да го живеем с широко отворени очи.

-       Стига да не е само формула или принцип. Но да се върнем на темата. Стигнахме до мотора на творчеството, взел енергия от напрежението между субективния свят на Аза и обективния външен свят – всичко това през духовния мост на всеки, когато го има.

-       Светът, външно обективен за себе си, остава неопределим за човека. С пет закърнели, все по-денатурализирани от съвременния начин на живот сетива, грубо погледнато не ни остава друго освен да създаваме нови икономики, заедно с по-качествено клониране. За шесто чувство да не говорим, най-често го бъркаме с неизразени желания и подсъзнателни носталгии и емоции. Колкото до външния свят, обективността също се мени, светът се претворява във всеки миг. Оптимистичното е, че слизайки надолу, рискуваме или да се унищожим или да скочим по-високо. Вярвам по-скоро в скока…

-        Запънали като магарета, слагаме ред, правим политика, наука, повърхностно изкуство, тук там с шедьовър за разкош…

-       Мислещият човек е нещо прекрасно и ужасно. Свидетели сме… При всички случаи живеем извън света на Истината.

-       Това плаши ли те?

-       Страхът идва от несигурност, от неяснота, “да бъдем или не”, казва Хамлет… За мен изходът е в излизане от антагонизма и робията на двоичния код, на който сме жертва. Но това няма общо с темата за Изкуство, а будизма не ме задоволява като изход.

-       Въпреки, че в по-широк мащаб всичко е свързано.

-       В съвременното Изкуство от началото на миналия век до сега, не сме измислили нищо ново. Сюрреализмът с богатото въображение на Мен Рей, Мохоли Наги, Андре Кертез и някои други, разчупва класическите граници на фотографията. Сега, от известно време на мода са темите. Фотографът равива тема, иска да покаже на света „нещо ново“ – например как се изхвърля боклука в бидонвилите, какво става в американските затвори, в транссибирските влакове…, след което се ревръща в “изявен фотограф” със завършена тема… Регистрират го после е бързо забравен, защото темата вече не очудва, което става с всяка мода. Модата е създадена, за да впечатлява, а впечатлението е винаги повърхностно и временно. Има разлика между иманентно и трансцендентното, което докосва есенцията на нещата  и остава извън времето. Капа, Бресон… са следвали събитията на века, снимали са без да разсъждават, просто не са могли да се спрат, наложили са стила на това, което са самите те.

-       Без да си драматичен човек, в тона ти се усеща горчивина, като на застаряващ, пропуснал нещо в живота…

-       Дано да не е така. Нотката на горчивина в случая предполагам е въпрос на чувствителност, смесена с амбиция. Години наред, заедно с преводите за Шри Оробиндо и Мер, приех съвсем сериозно възможността за Супраманталния човек, чудесен изход за конфликния и обхванат от себе си Хомо Сапиенс Сапиенс. Това ми даде кислород и отговори на много дотогава неразрешими въпроси. Реализирах как в средата на миналия век сме се докоснали до нещо фантастично, което сякаш се е изплъзнало или да го кажем по-оптимистично, отложило… Опътил се към този преход ми се даде много, но днес мащаба на тези гиганти-пионери на Новия човек липсва. Останал без репери, намалих темпото. Там е носталгията ми или нахално казано, горчивина за нещо недовършено, вероятно компромис, свързан с времето. Човек е нормално да бърза да изживее всичко. Птичка в ръката струва две в гората! От друга страна: „Да бъдем приятели с времето“, казва Шри Оробиндо. Самото време е от най-интересните загадки. За физиците то е свързано с пространството… И накрая просто страдам от нормаления човешки егоизъм да искам всичко да става сега и веднага. Пълна идиотщина!

-       Но ето, че не избягваш капаните на мисълта. Въпреки убеждението, че е излишно, продължаваш да анализираш. Както сега правим в диалозите за Изкуството…

-       Бягам, боря се, както отказващия цигарите. Катерене към висшето плато на съществуване без помощен кислород, не е лесна работа.

-       Какво имаш в предвид?

-       Схематично казано преди супрамантала има пет нива на мисълта, с които боравим, според степента на развитие: обикновен, висш, озарен, интуитивен и свръхмантал. Тези енергийни зони са част от супрасъзнанието. Ако подсъзнанието е еволюционното ни минало, супрасъзнанието е еволюционното ни бъдеще.

-       Какво общо с Изкуството?

-       Обикновеният мантал принадлежи на хора, които имат необходимостта да кажат, до обусловат нещо, за да си помогнат, да разберат самите те какво мислят. Висшият мантал принадлежи на хора, които с помоща на анализ и синтез правят наука или философия, знаят да се концентрират и да боравят с мисълта. Озареният, а още повече интуитивният мантал, вече отварят клапа за спонтанно ловене на друго ниво вибрации. Тогава започваме да знаем, защото разпознаваме. Манделщам излива уловените стихове на лист хартия, Моцарт спонтанно вади блестящи тонове, Бетовен глух…, Ван Гог невероятни цветове… На това ниво говорим за Интуиция, “спомен за Истината”, както я нарича Шри Оробиндо или “вечен миг, причина за годините (времето)”. За откриване друго няма, освен във времето бавно разпознаване на миг от Светлина, на който всички сме били свидетели.

-       Затова ли пишеш със светлината?

-       Не е за шега, без Светлина, поне нашия свят е невъзможен.

-       А звукът?

-       Много хора са го казали: без музика светът не би бил същия. Но това е отново утеха, бягство във висшите сфери. По времето на Бах са слушали много повече. По времето на Хитлер, в съседство с крематориумите също са слушали блестящи концерти.. Става ясно, че Изкуството също не е разрешение за човешкия проблем. А при съответно съчетание на звуци, тантризма, мантрите от Веди и Упанишади, влизаме в свръхмантала – звуци, променящи качествата на материята.

-       Че какво повече?

-       Дотук всичко е винаги частично. А ние искаме радост без болка. Живот, познание и творчество, събрани в едно, без конфликт и напрежение. Където има болка, има лъжа. Всички тези нива на мантал и витал (жизнена енергия, емоции…) са само лъчи към нещо по-голямо и недостижимо. Тегли ни като магнит, отиваме към него, а то се отдалечава. Изкуство, наука, религии не са достатъчни. След като започваме да го разбираме, защо да не искаме още !?

-       В този порив не бягаш ли от ежедневието? …

-       Разбира се, че не бягам. В най-малкото се крие и най-голямото. Допира с ежедневието стимулира, свързва с външния свят. Парадоксално това отвън е навсякъде, в стръкчето трева, в беззъбата баба, в просяка, както и в месаря или първия министър… Но всичко това е само начало. Голямото усилие е в приемане на невъзможността да надскочим сянката си. Да не бързаме, да станем приятели с времето, този капан, чудесна измишльотина на мислещия човек. Горчивата ми нотка, за която споменавш се таи именно в това: с ясното съзнание, че всичко е наред, продължавам да бързам, сякаш нещо ми се изплъзва.  А знам, че е илюзия… Това са вековно вкоренени навици, които изискват да се слезе до ниво телесен, та и клетъчен мантал.

-       Ловим се за всичко възможно, за да създадем някаква стабилност…

-       Да, може да се каже, че единствено повтарянето на едни и същи вибрации, превърнати в навици, ни дава известна видима стабилност.

-       Говорихме за Истина. Интересно е, че каквото и да кажем, обратното също е вярно. Единствено поезията свързва в общ смисъл. Но не тази в наредени стихове, такава поезия е също измислена. Но, който няма поетична душа какво прави?

-       Via media. Средния път, но без котва! Докъто сме в лъжовния свят, болките са неминуеми. Буда иска да раздвижи стара Индия с гениалната за времето си идея за бягство от живота, Христос в тежък за евреите момент, освежава епохата с принципа за обичта, Мохамед обединява мюсюлманите с вяра и меч… Всичко това не е направило света по-добър. Сълзите продължават да мият болката в душите ни. Цветан Тодоров в интересната си книга “Авантюрите на абсолютното” (В български превод „Красотата ще спаси света“) цитира поетесата Цветаева: “Между небесата на духа и човешкия ад изкуството се явява като чистилище, от което никой не иска да отиде в рая.” Тя говори за някакво трето царство между небето и земята. И малко по-нататък: “Само в дълбочината на страданието, в нас божествено отеква виталната (жизнената) песен на света, като песен на славей в мрака.” Някакъв вид активна неутралнст в пълно съзнание за настоящия момент.

-       Важното е да не спираме.

За любителите на фотография: влезте в сайта на „Парижки градини“ галерия 67

Местните жители пазят местенцето така, както дядо Боже го е дарил. Тук, недалеч от Австрия и Италия, Ницше осмисля своя Заратустра и остава шест творчески лета. Томас Ман пише Вълшебната планина, Херман Хесе замисля Степния вълк, за да изброя само трима от ценителите на майката Природа.

Но ето, че Джовани Сегантини възбужда размисъл, провокира тази втора част на започналия диалогичен монолог. Големият художник-символист Сегантини рисува най-интересните си платна в Силс-Мария. На 41 години през 1899 година, година преди Парижкото Изложение, за което готви блестящ триптих, той сдава Богу дух, свързва Отвъдния с тукашния светове, така близки в картините му. Този наглед съвсем обикновен човек, сякаш не случайно с вкус към Райските градини, пише: “Изкуството няма общо с Истината, която съществува и остава извън нас. Приета като изкуство, Тя няма и не може да има никаква стойност. Изкуството е единствено сляпа имитация на природата. Казано друго яче то само връща обратно естеството на материята. Затова, за да се възвиши, за да се превърне във вечност, материята трябва да премине и да се преработи от Духа.”

-       И така драги, как ти звучат тези думи?

-       Ами да, Ницше е съвсем близо. Измислили сме изкуството, за да се спасим от свят, който ни задушава. Бих добавил, свят, който измисляме и се опитваме да живеем. Изкуството се явява като рефлекс за самосъхранение на духа…, подготовка за по-висш етап в човечеството, ако ще има такъв…

-       Уф, звучиш радикално… Свали малко летвата, човекът на Изкуството развива по-изострена чувствителност, отива…, къде? … по-далеч?! Бърка някъде отвъд? Представя света по-различно, извън механиката на мисълта. Одухотворява материята…, природата? Повдига нивото на Съзнание на материалния свят, както се изразява Шри Оробиндо.

-       Това за материята и Духа е звучи интересно…

-       А защо Дух с главно Д? Явно си съгласен със Сегантини.

-       Сегантини казва това, което винаги съм предполагал. Най-вероятно такава е ролята на самия човек. А дух обитава всеки човек. Въпрос на развитие и проява… Ето, огледай се – шест милиарда и повече…, всеки с различен път на развитие, различно ниво на съзнание, понякога Съзнанието е с голямо С, понякога едва забелижимо. Каква привилегия за Човека и какво богатство на Природата, нали! Когато човешкият Дух променя грубата материя може да се говори за изкуство и да каже, че всеки го прави на някакво ниво.  Колкото до съзнание, физиците са го показали: съзнание = енергия = материя.

-       А фотографията?

-       Това как фотографията се докосва до Изкуството вече говорихме в първия диалог. Сега да кажем за Голямата фотография, тази на единици сред хилядите претендиращи… Хората дори с телефони се забавляват да снимат и изпитват задоволство от произведенията си! Това, че фотографията копира външния свят с избирателната способност и творческото око на фотографа, също е ясно. Но фотоапаратът или все едно коя техника не може да извади от тялото на артиста това, което ражда духа му, а се опира на даденост, от която духът открадва по нещо.

-        Добре, но да погледнем връзката светлина-форма, възможността да се разправи история, изпълнена със символи, най-универсалния език, разбираем от хората.

-         Да, колкото историята е по-безкрайна, единствена по рода си, толкова по-близо сме до Изкуството. И обратно, всички евтини ефекти, стил фотошоп на творците на пиксели, прилича на виртуалните приятелства от фейсбук или на осакатените „телефонисти“ ако си загубят жсм-а. И това е изкуство, но с малко и. Пише го със златни букви на Музея на Човека в Париж: “Всеки човек, дори с дишането си, прави изкуство!” Но после е добавено: „Само истинското Изкуство се изстрадва подобно на раждане, минава през тялото и Духа на творящия…“, не си спомням точните думи…

-       И все пак изпитваш приятна тръпка, когато кадъра е успешен !?

-       Разбира се. за миг усещам Нещото, докосвам се до подаръка, който съм получил. Гратис няма. Това е наградата за усилието да пробия воала, да усетя, да видя, да разбера… Всяко искрено усилие се възнаграждава.

-       Но от определено ниво нагоре професионализма отнема от чувствителността.

-       Фотографията не е професия, а израз на свобода. Свободата да откриваш, да докосваш непрекъснатото претворяване на света. Всеки професионализъм, обърнат в цел затваря, изсушава. Светът се люлее между хаос и хармония и… изведнъж, дори неочаквано идва момента, ловим мига. Миг, в който претендираме да сме уловили хармония… Свободата да търсиш, да проникваш все едно къде, без мярка, без програма. Колкото до професионализма, необходими са много години учене, после двойно повече за отучаване, за да се освободим от оковите на детерминизма на наученото. Освен ако не се казвате Моцарт… Свободният човек не зависи от другите, нито от себе си. Професионалистът рискува да се затвори в константата на идеите, да подхожда, да гледа на света с „разбиране“… Можем да осъзнаваме, но няма какво да разбираме… Казано друго яче, бихме могли да разберем, ако осъзнаем всичко, но това е невъзможно. Така се ражда и идеята за дядо Господ, но Той не е в нашия свят. Ако Христос разбере какво са направили от краткия му жизнен път, би съжалил за себе си и за човечеството, все още неготово да разбере за какво става дума…

-   А ти, снимаш винаги сам и си доволен?

-   Двама фотографи заедно е трудно. Трябва да са широко скроени. Чудесно съвпадение, когато го има. Рядкост!

-   Интересното е, че си по природа общителен, а много сам…

-   Родил съм се доволен и добре в кожата си, нещо, което прави нормалния човек да споделя. Че какво друго човешко, освен възможността да споделим на ниво по-добро от животинското! Никога не съм търсил самота, но крачките напред явно ги правим сами. Чисто човешка незадоволеност ни дърпа напред.  В момента, когато сме хапнали от Дървото на Познанието, сме скъсали с хармонията на животните. Без да излезем напълно от животинския свят сме започнали да мислим с желанието да измислим всичко. В себе си улавям това вечно търсене. Сякаш есенцията на нещата, която ни се изплъзва, именно тя ме тегли. Очевидно я таим без да можем да я реализираме и това се превръща в двигател за напредък. Разбира се, че не съм задоволен! За да говорим с примери, Пикасо най-нахално казва: “Не търся, а намирам.” Кафка от своя страна би отговорил: “Не намирам, а търся!”. Кафка знае, че няма да намери и пак търси, подобно на Диоген или Сизиф… Ако трябва да започна отново, пак бих продължил да търся, както под носа си, така и отвъд хоризонта…

-       Незадоволеността, превърната мотор за търсене!

-       Там се крие зрънцето, пламъчето, вероятно Божественото в човека. Някаква интуиция за Това, което липсва. А липсва нещо основно. Дълбоко в себе си знаем, че го има. В противен случай всичко е абсурдно. И за добро и за лошо, пружинката е там.

-       Защо “и за лошо”?

-       Всички идеали, догми, религии…, заедно с Голямото творчество, всичко се готви в същия казан. Егото на хората не се връзва с интуицията за липсващото Нещо. Или най-често я използва, за да манипулира. Известно е, че силата на „дявола“ е да вземе слънчев лъч и леко да го усучи за целите си. затова се налича и Луцифер. Конфликтите са неминуеми. Примерът с комунизма – комуна, но и диктатура… Грубо изработено, но понякога съвсем тънко, дори перверзно…

-       Чакай, говорим за Изкуство, а ти отиваш другаде…

-       Изкуството да живеем не е различно. Накратко: параметрите на творчеството се коренят в невъзможността да стигнем до Истина. Всяка творческа личност е обхваната от напрежението между субективния свят на Аза и обективния, неразбираем свят. Творецът дълбае в себе си, в даден момент забравя егото, осъществява връзка. Колкото по-навътре, по-близо до Познанието. Това напрежение е мотора на творчеството. Колкото до религиите: ако дядо Боже се появи наяве, всички религии ще се разпаднат, няма да има място за човека. А Ватикана ще раздаде цялото си богатство, могат да спасят от глад цял континент, представяш ли си?

-       “Осъществява връзка”, казваш го сякаш става лесно…

-       Съвсем не. Връзката е между външния свят и скрития Дух на твореца. Да добавим е едно междинно Его, което се меси, пречи или помага. Някои артисти извън момента на творене имат ужасен характер, защото влизат отново в капана на егото си, лошо изградено. И тъй като нещата са смесени с много междинни воали и триене от вякакъв характер, изкуството е несъвършено, затова казваме измислено. Когато Азът се стопи напълно, най-добрата поезия остава белия лист, най-добрата скулптура скалата в планината. Първите трибални изкуства са ненадминати. Изглежда се налага човечеството да премине през края на изкуствата, за да се отвори вратата за Нещо Друго. Двадесет и първия век крие изненади!

-       А фотографията…?

-       Понякога съм доволен да снимам без апарат. Казвам си: “Този път стана нещо.”, имам предвид „нещо“ в мен самия. Колкото и малко илюзии да имам, че правя Изкуство, има моменти, когато апаратът се превръща в излишен придатък към окото. А това е целта на упражнението… После както на патерица, отново се опирам на обектива, в който знам, няма нищо обективно.

-       Не е лесно с подобни амбиции! Има ли друго?

-       Има разбира се. Винаги има още, в това е надеждата.

Този диалог на вътрешен глас със себе си е опит за търсене на границите на възможното във фотографията, в изкуството, в творческата част на живота. Изкуството, както всичко духовно, без да бъде приживяно, без да премине през тялото, остава мисловна химера, запълване на празнота, компенсиране на липси…  Между критиците-изкуствоведи и творците на изкуство разликата често е огромна. Но ето какъв разговор провеждам в себе си:

-       Не рисувам, но от вкус към живописта искам най-нахално фотографиите ми да бъдат картини. Искам да ги нарека Изкуство…

-       Да приличат е възможно, но е невъзможно да станат истински картини… Материята, която художника налага върху платното като израз на вътрешно усещане ще липсва винаги. Във фотографията не е възможно да вадим дълбоко от себе си. Това, което с напластяване върху платното постепенно се материализира се превръща в картина, ражда се нещо ново. Материята, релефът, боите говорят различно. Това, което снимаме, съществува предварително, има собствен живот, който крадем от външния свят….

-       Да, вярно е, крадем. Но и художниците попиват околната среда, влияят се… Ние „крадем“ момента, опираме се на светлината…, тя рисува… Кадрираме, осъзнаваме ситуацията, момента, разправяме история…! Тази история не може да не бъде свързана с това, което носим в себе си.

-       Добре, по твой избор в даден момент механиката кликва, регистрира post factum. Не е същото. Нека да добавим изострена чувствителност, интересен поглед, усет за момент, геометрия, добър вкус… Но все пак, Нещото го взимаме от външния свят, изваждаме го на „плоска“ хартия, все едно дали е скъп картолин, файн арт или някаква супер нова технология, изображението остава сравнително плоско, без релеф, литографично… Литографията също не е картина, а отпечатък втора ръка, копие… Вярно, в тъмната стая (по-рано и сега рядко) преди появата на образ има тръпка, мистерия, игра с химикали, алхимия… Търси се релеф с различни, макар скъпи виражи. Сега с пикселите магията на материата се стопява, механичното преобладава, ставаме все по-бързи и нетърпеливи. Тръпката отвътре изтънява. С новите апарати се нима и повечето фотографи веднага поглеждат екранчето на апарата, да се обедят, че става добре, триат и пак отново… Бързата еволюция в технологиите помага и убива. Технологически силно, но все по-виртуално и повърхностно. В боите на художника има материя, пластовете говорят за вътрешния живот на художника. В тях той е въплатил себе си, претворява света и го поднася, всеки да вземе каквото може. Колкото е по-добър, по-безкрайни са интерпретациите. Говорим за Изкуство, за нещо нескончаемо, извън времето. Та нали бягаме точно от тази измишльотина, времето!

-       Да, бягаме. Подозирам дори, че една от причините да снимам е желанието ми на спра времето. Неопределимо спрямо вечното, имам желание да го закова. Но ето, пак за изкуството – понякога успешно съчетавам символи, успявам да извадя автентичното на нечия душа ? Това какво е ?

-       Да,  качеството да виждаш и да уловиш, това помага много. Наистина, успешният портрет, изключително трудно нещо, въздейства, отваря, бърка в душата. А тя е безкрайна. Говорим за Изкуство… Сред фотографите добрите портретисти са на пръсти. Все пак портретистите в живопистта остават ненадминати.

-       Но нали всичко ни е дадено? Целият живот е подарък. Имаме само да откриваме, да преработваме през себе си и да поднасяме.  В измисления свят, в който живеем няма нищо истински наше. Един дъх ни принадлежи, който пак остава мистерия… Когато въздъхнем го отдаваме, инстинктивно го връщаме обратно, олеква ни. Вероятно това е единственото нещо, което даваме без да искаме. Художникът, когато без да мисли вади истински от себе си, прави истинско изкуство и то е фантастично. Но и добрият фотограф носи светът в себе си, щраква по възможност без да мисли в момент, когато съчетанията са такива, че се ражда нова форма, нов символ.

-       Да, премлял е света в себе си. Вероятно го е изстрадал, за да го роди отново – страдание от сблъсъка между дух и материя, между безкрайно и крайно, които разпознават себе си във всеки по-чувствителен човек. Артистът ги представя в нова, одухотворена материя. Това „прераждане“ го няма толкова силно изразено във фотографията…

-       Изострянето на чувствителността изисква време. Даром не става. Когато уцеля Нещото, щраквам, губя дъх, знам, че става. Хубавата фотография я знаем веднага, на момента. Въздъхвам с благодарност, сякаш досега затова съм живял, просто, да видя, да осъзная още нещо. Вероятно с четка усещането е по-пълно, по-интересно.  Претворяваме, променяме света отвътре навън  – вълнение, тръпка дълбоко в душата и сърцето, едновремено изстрадали и щастливи. Художникът като дрогиран завършва картина, започва друга. Ние, фотографите гоним пред и зад хоризонти, търсим, преоткриваме, да чопнем нещо… А понякога е ясно, всичко е пред нас, пред очите ни. Не е необходимо да се отива далеч… Добрият фотограф би трябвало от всяко нещо да извади нещо различно…

-       В момента, когато правиш нещо ново и го налагаш, добиваш собствен почерк, твой и ничей друг. Маркираш света. Ставаш творец. Фотографът, както художникът, когато имат почерк, влизат в кадъра на творците. Силната фотография, Родченко, Картие Бресон…, са хора, маркирали света с почерка си не помалко от добрите живописци. Да, всички те правят Изкуство.

Пауза с въздишка.

-        Все пак живеем в свят, гладен за шоу, където всеки копира, търси евтини или дори скъпи ефекти, направени да впечатляват. Търговците все повече търсят въздействието върху публиката да бъде силно и директно, за да се продаде по-лесно. Псевдоизкуствата печелят все по-добре. По страшно е, че вече осъзнаваме и обратното. След всичко преживяно през миналия век, вече нямаме илюзии – дори голямото Изкуство дава кислород, но не прави света по-човешки! До самите концентрационни лагери са свирили най-големи виртуози… Инстинктивно, дори засега да не го намира, човек търси нещо различно, което е различно и над изкуството.

-       Говориш за качествено нови хора. Средния човек, гения или свръхчовека на Ницче все още не означават човещина… Темата я изместваме, а тук говорим за фотография и живопис. Грешка няма ! Може да сме в кризата на големи промени, но всеки влак си има пътници. Големите артисти никога не са били за всички. В повечето случаи те остават незабелязани или неразбрани. Откриваме ги по-късно. А от гледна точка на артиста да бъдеш забелязан, освен за самочувствие и материално задоволяване, това не променя основното в живота. Важното е да изваждаш и даряваш света с истината, която носиш и развиваш. А тя е винаги нова и неповторима. Мерки няма. Просто се отварят нови врати за търсещите. Същото е валидно за всичко в живота, осмисля се усилието да живеем.

-       Тогава, в очакване на следващия диалогичен монолог, да си пожелаем кураж в тази безкрайна полемика…

Движението във фотографията се вписва в светлината. Фото-графия означава „писане със светлина”, а тя рисува във вечно изплъзващата ни се реалност.

Стените на клетката са още по-комплексни. Човек, за да определя себе си има необходимост да сравнява. Още от детство от нас се изисква, налагат ни да покажем, да станем нещо, да се харесаме на околните, да отговаряме на изискванията на обществото, но не да бъдем каквото сме. В противен случай по един или друг начин ставаме виновни. Налага се да оприличаваме кодовете, които е наложила средата. Погледът на околните до голяма степен определя начина, по който ще гледаме света. Това разкъсване между истина, която носим и наложени условности ни напряга. Най-естественото спасение е в бездушната хармония на Природата или в Изкуството, претворен израз на собствената ни природа и невъзможност.

Изкуството, търсено в дълбочината на вечното, което потенциално носим в себе си, заедно с външния си израз дава моментно задоволство. Там се таи зърното на безкрайното не детерминирано (освен от анализите на критиците, за които анализът е по-лесен от творческия акт). Споделено, това задоволство заразява, дава плод, развива чувствителността на околните, там където я има. Опираме се на изкуството като на прозорец към свобода. Оставаме с надежда да се докоснем до безкрая, от който ежедневието ни дели.

Изкуството свързва, изкуството лекува. Болестите, проблемите идват от стагнация, задръстване,  физическо, емоционално, сексуално или интелектуално. Оздравяваме, когато възстановим преминаващия през нас хармоничен поток от енергии. Изкуство, което не подобрява състоянието ни, е празна измишльотина, манипулация за емоционална възбуда и най-вече търговия.

Голям, креативен обущар понякога се приближава повече до изкуството, отколкото някой съвременен, известен кариерист-творец, усвоил законите на рекламата и бизнеса. В България видях млади хора с фотоапарати, които не знаят, че са по-добри от много други, понякога добре стъпили фотографи на запад. За всеки влак има пътниците, но не всеки пътник пътува истински.

Пиша тези думи като продължение на предишния блог за Ар Пари, което се провежда в момента в Париж. Радостен факт: тази година виждаме значително по-малко кич в модерното изкуство. Чувстват се пулсации между голямата криза и повика за ново…

Тази година (18-22 март) Салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“, с което разширява традиционната си концепция. За първи път на 114 участващи галерии се дава възможност да кръстосват идеи по техен избор. Освен с нови партньри в сферата на изкуството опити се правят в близки области като архитектура, кино, литература, дизайн, музика, дори гастрономия… Едновременно с мондиализиране на изкуството, разширяват се също границите на приемственост в областите на културата. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, смесена с живопис и с други изкуства, заема видно място.

От другата страна на булеварда в Пети Пале от  няколко месеца се представят колекциите на Ив Сен Лоран – триста от петстотин модела, творение на най-големия след Шанел модист.

След ужасите на втората световна война светът се преражда. В този ренесанс в изксутвото Шанел пресъздава големия шик, а Ив Сен Лоран, тогава 22 годишен модист, през 1952 година възражда Диор. След това през 1964 година Сен Лоран се оттегля, за да  създаде през 1970 година собствената си модна къща. По същото време в България като най-голяма атракция се появи първия шушлек. Успях да се сдобия, станах ултра модерен и това ми костваше продажбата на минаващи „стари дре-ехи купувам“ два стари фотоьойла от вкъщи. И това беше нещо!

Изложбата е феерична и направена с изключителен вкус, отговарящ на нивото на костюмите.

]]> http://www.bg.pastoukhov.com/%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d1%83%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b6/feed/ 0