Започвам с една фотография, но намирам двамата  сиди (господа) за експресивни и продължавам да ги следвам:

Диалога им продължава и решавам да променя сюжета:

объръщам глава наляво:

… след това надясно:

… не виждам нищо интересно и се опътвам се към близкото кафене за чаша зелен чай с мента и много захар…, не страдам от диабет…

споделям го с тази двойка…

После на излизане до кафенето:

или:

И така нататък в този слънчев ден сам, далеч от „европейски погледи“, в планината Атлас на Мароко – денят се оказа такъв, на диалози, комуникация…, наречето го, както ви е удобно!

Не знам доколко това ви разсмива, но за мен беше забавно и затова сложих блога в „хумористична фотография“.

Весели Новогодишни празници читатели на блога! Тази година кризата си казва думата и над айфеловата кула няма заря…

Излизаме от градината Тюйрери с усещането на Диан Арбюс за Ню Йорк през 60-те години. След площад Конкорд, откъм долната част на Шан зе Лизе, по дължина на авенюто, до Гран Пале потъваме в палатки с многобройни галерии.

Тази година 38-мият ФИАК – 38-ми Интернационален Панаир за Съвременно Изкуство  – представя 21 страни с 168 галерии, 33 от които излагат за първи път в Париж. В градините Тюйлери и Жарден де Плант са монтирани съоръжения и статуи, участващи в същото събитие. Епохата на големи контрасти, в която живеем е добре показана от излагащите артисти.

За обективност не може да се говори, защото част от наричащите себе си “артисти”, са просто добри търговци и оригинални техничари. Големите творци се броят на пръсти, някои не стигнат и до публичен израз… Всичко това не е ново, но факт е, че тук-там се появяват шедьоври, които хранят, дават надежда за творческите възможности на човека. Опашките /от по двеста метра с вход само 35 евро… / и огромната посещаемост на салона показват глад за нещо ново, вероятно изострен от незадоволеността на съвременните “Хомо Икономикус” и “Хомо Технологикус”, плъзнали широко по света…

Някои от обувките на дървото в Жарден де Плант надават викове с прикачени в тях високоговорителчета, удачно или не, заместват класическите скулптури от миналото. Проекти от този род, съвсем не евтини, виждаме навсякъде под формата на забавното, ако може така да се каже, Съвременно Изкуство.

Дали това изкуство ни влияе и променя, въпрос на лично усещане. Дали ни впечатлява или пък самовпечатлява себе си, за да запълни празнотата в живота, това също е въпрос на визия. Празнота и препълнено вървят заедно така, както изострянето на житейските въпроси, заедно с бягството за отговори – това изживяват съвременните артисти, както и повечето хора.

/ Автопортрет в Гран Пале /

Няколко галерии в Гран Пале се възползват от изложбата на Диан Арбюс в Jeu de Pomme и продават нейни винтиджи (оригинални авторски тиражи) средно за по 50000 евро. След месец /10-13 ноември/ очакваме поредното, вече петнайсто Пари Фото, барометър на фотографските коти. Тази година вече не в Лувъра, а се настанява нашироко под стъкления покрив на Гран Пале. Новината е чудесна за фотографското общество – отново 23 страни и 135 галерии, представящи модерни, съвременни и фотографии от 19-ти век. На чест е поставена новата генерация артисти от Африка. А защо не и един ден от България. Колкото и да са бедни и непрофесионални галериите ни по отношение на фотография, не мисля че един ден няма да се развием и представим на европейско, в случая и световно ниво.

От другата страна на авенюто, в изложбените зали на Пети Пале, е открита фотоизложба “Жените в Индия” (не задължителна!), затова пък в съседство  е представена интересната “История на Комеди Франсез”.

Потъвате в декорите на театър, останал автентичен от 1680 год. до днес и инсталиран още от 1799 год. в Пале Роаял, сърцето на Париж. Виждаме бюстове на известни фигури от различни епохи със запазени традиции. След екстравагантното, възбуждащо Модерно Изкуство от другата страна на авенюто, контраста е голям, едва ли не ни става скучно. Все едно жертва на повърхносттна любов, незадоволени искаме още… Случва се нещо, а не остава нищо, прекалено сериозните бюстове, макети и картини от изложбата едва ли не тежат.

В Центъра Помпиду са разположени монографските изложби на фантастичния за епохата си Едуард Мюнш,

както и на оригиналния, мащабен Яйои Кузама.

В Музея за Модерни Изкуства скулптора Георг Базелитц впечатлява с насечените си дървени фигури, някои от които са оригинално оцветени. В Лувъра пък се разполага не друг, а Александър Велики с короната си и редки македонски съкровища.

В музея Орсе, който от няколко дни най-мило стачкува за подобряване на условията на персонала, е показана Англия, красива, морална и чувствена от времето на Оскар Уайлд. Докъто в Ке Бранли се е приземил духа на маорите от Нова Зеландия. Хе–ао-теа–роа – “Един дълъг бял облак” – така наричат маорите тази чудесна страна. Историята и изкуството на полинезийски викинки са богато представени с филми и свещенни предмети, прелетяли 25000 километра до Париж.

За да завърша с фотография, в Европейската Къща за Фотография Уилям Клайн ни представя черно-бял, достоен за Фелини Рим от 50-те години – „Рим+Клайн“, докъто Мартин Франк показва фотографиите си на известни артисти – „Дошли отвън“ – същата епоха в Париж. Цял етаж е отделен за „Златния век на албанската фотография /1858-1945/“ – чудесни тиражи и невероятни кадри от епоха на няколко големи фотографа – браво на съседите Албанци!

Фондацията Картие Бресон от своя страна излага Ню Йорксия фотограф Левис Хайн (1874-1940), един от пионерите на Социалната фотография, считал човешкия дух за най-важното нещо в живота. 150 -те оригинални черно-бели фотографии с тиражи от епохата на Хайне са истински бижута, достойни за вкуса на фондацията.

Връщам се към две произведения от ФИАК, в тон със съвремието :

Всеки човек, както диша, без да знае твори. Артистът едновременно с това усеща творческия си акт. Действията му го обладават изцяло. Преживяните страдания, възприети и обичани, го правят по-силен.

Казват, че скоро всички  кейове ще останат само за пешеходци, но засега, тоест от утре, колите ще плъзнат отново по пряката магистрала до реката.

Накратко: вчера сложих бански и сандали, минах по слънчевите кейьове и нащраках няколко кадъра. Виждате популярна парижка атмосфера, където да кажем някои по-бедни, незаминали парижани отпускат душа, кой както може. Кметството се е погрижило за безплатни игри, сокове, шезлонзи и други удобсва… Едно от лицата на Париж.

За любителите на фотография повече кадри могат да се видят в сайта в 69–та галерия – чернобели и цветни.

Ясно и студено време. Катинарите на Pont des Arts, всеки затворил нечия емоция, желание, любов… Опитвам да ги отворя с мисли.

Небето потъмнява. Облак намръщен сърдито се развихря, изсипва безброй снежинки. Мостът сменя одежда.

Минават минути, всичко посивява. Катинарите мокри висят със заключени тайни.

В голямото изкуство водещо остава вечното, извън модите, винаги стойностно и можем да благодарим на големите колекционери, обогатили света с вкус и оставени съкровища…

Парифото е описано в  блог от миналата година, а сега това 14-то по ред съвпада с 30 годишнината на месеца на фотографията в Париж. За всички запалени и с възможност да ровят в сайтове сред всички 57 официални изложби не трябва да се изпусне: Harry Callahan във Фондацията Cartier Bresson, André Kertezs в Jeu de Pomme, Larry Clark в Musée d’Art moderne, Robert Frank à Karl Lagerfeld в Monnaie de Paris, “Autour de l’extrême” в Maison Européene de la Photographie, Heinrich Khün в Musée de l’Orangerie…. А който се интересува повече, може да потърси в: /mois de la photo paris 2010/.

След Япония преди две години, после след арабския свят и Иран миналата година, сега Парифото се обръща към Източна Европа. За съжаление в България, освен липсата на по-сериозно изградени фотографски традиции, няма галерия, която професионално и на ниво да представи талантливи фотографи в Европа. Прага, Будапеща, Братислава, Варшава и Любляна се явяват като център на внимание на световното фотографско общество. Освен стари майстори, галериите им показат нови визии в съвременната фотография.

Източна Европа се представя с над 90 фотографи, които представляват почти една трета от цялото изложение. История на фотографията не би се изградила по същия начин без именитите унгарци Роберт Капа, Андре Кертез, Ласло Мохоли Наги, Ласло Елкан (или Люсиен Ерве), Брасаи… Поляците показат седем фотографи, еманципирали се от наложените норми на бившия комунистически режим. Клавдиж Слубан от Словения, вече отдавна известен в Париж с непрекъснато растяща кота – между 2000-8000 евро на винтидж* -  е представен от няколко световни галерии, щедро раздава автографи на последни издания на свои книги, продавани с фотографиите. Рекордът е на Андре Кертез с една фотография „При Мондриан“ от 1927 година, малко по-голяма от пощенска картичка, изложена в ню йоркската галерия Гринберг за 700 000 евро.

Чехите са известни с Франтишек Дритко, а сега даровития Станко Абадзик, заедно с група фотографи е представен с „Хроники от Източна Европа“ в изложбата „East Side Story“ в HSBC, 103, av. des Champs-Elysées. Да не говорим за Жозеф Куделка, на който в една немска галерия, заедно с фотографиите продават книгата „Цигани“ за 900 евро… Споделям най-вече радостното усещане, това, че заедно с голямата криза в изкуствата, фотографията вероятно като по-късно, по-крехко и сравнително лесно за интерпретиране изкуство, добива все по-голяма стойност. А Парифото е един от влиятелните фактори.

В залата за пожекции, след многобройни диапорами и представяния на галериите от Източна Европа, Парифото завършва с отдаване на почит на починалия тази година Бахман Джалали, създателя на Съвременната Иранска Школа по фотография. Кратък филм показва огромни шествия в Техеран, съпровождащи големия майстор и учител. Мир на праха му!

Продължавам да снимам женски крака. Когато не ми се дават очи, всичко говори…  Човек излъчва с всичко от себе си. Всичко говори.  Обтураторът щраква с 1/125 от секундата, ловим момента… Не е малко. Когато е възможно.

*Винтидж е тираж  в ограничен брой, реализиран и подписан от автора.

Който се интересува и обича фотография, би могъл да хвърли око в галерия 70 от сайта.

Тази нощ едно от най-красивите и разнообразни авенюта в света се превръща в градина. 8000 парцела от по 300 кг. се разполагат по дължината на авеню де Шанзелизе.

Селското стопанство надава вик: “Ще го бъде ли или не?!”. Спонсори инвестират над четири милиона евро с въпроса Франция ще може ли все още да храни себе си? Телета и агнета се пекат от селяни пред кметството на града – селското стопанство в сърцето на Париж! – директно от селските ръце гражданите да вкусят…

Времето е разкошно и който не е избягал от града за трите празнични дни, сега е привлечен от новата екзотика. Във вторник шест реда коли ще се задвижат в две посоки, все едно нищо не е било.

На фотографиите виждате вечерното изграждане на градината, после на другата сутрин с поглед откъм Триумфалната арка.

Приятна разходка.

Споделям няколко сапунени мехури, ефемерни, развинтващи въображението. Музика и сменящи се светлини им дават различни форми и отенъци. Хората като в сън, унес, подобно на самия живот, се хвърлят кой  нежно, кой лакомо, да ги ловят, това търсено и недостижимо още…

Става дума за ноща на музеите в Париж, когато всеки може ненаситно да вкуси до пресита от празника на изкуството. Излагам няколко фотографии от Гран Пале и от Лувъра.

В музея Гиме, за Азиатски изкуства, публиката наблюдава художничка от Япония, на фона на стихове и музика да рисува огромно пано. Нямам добра позиция за снимане, затова се съсредоточавам в загадъчната усмивка на известна богиня от Камбоджа. Какво блаженно сладострастие!

Народът има необходимост да се забавлява и подобни салони излагат стоки от всякакъв вид, участват търговци от цял свят, организират се забавления за всеки вкус и възраст. В гастрономическата част на Парижкото изложение се разполагат всички френски региони с ресторанти и вкуснотии заедно в съседство с 250 щанда с вино. Парижани до такава степен са свикнали да удрят по чашка, че напоследък, въпреки промените в търговските приоми, панаирите продължават да са претъпкани с хора, търсещи да забравят всекидневието.

Свидетел съм как през последните 25 години в тези празнични панаири търговията от успешна, радостна връзка, постепенно се превърна в болезнен стремеж за продажба. Инсталира се някакъв садо-мазохизъм между търговци и купувачи. Големите търговски центрове все още не успяват да убият търсенето на личния, макар и все по-нестабилен контакт в бизнеса. Защо нестабилен и болезнен? Защото всеки се оплаква, критикува с основна тема как нищо не върви. В безисходицата възможността да споделим утешава. Ако търговецът е добър, ще се разтоварите, но и ще ви продаде. За това са необходими здрав дух, чувство за хумур и стабилен характер.

Заедно с трима дългогодишни колеги имаме щанд с чудесни, единствени по рода си бургунски вина. Прави ги наш колега, и приятел с Яна Петкова, от когото купуваме няколкото специално избрани за Винекселанс в България вина. Сега за десетина дни, макар угрижени от кризата – стари клиенти почти няма – не без усилие и с късмет успяваме да продадем. Хвърляме високо шапки и се готвим за следващия салон в Единбург. Там ще срещнем проблемите на съседите шотландци, пиячи на уиски и бира, но са бамбъшка и много по-директни в отношенията. А добро бургунско се е пиело в английския двор още от времето, когато турците са завладявали Балканите.

Седмицата минава, натоварена интезимно, нон стоп по десет-дванайсет часа на ден с огромен поток от хора, кой със сандвич, кой със суджук, сладкиш, бутилка или пък натоварени  с пакети от разни зали. Изобретателите в съседство с гастрономията, всеки измислил, патентовал, продава, убеждава клиента, че с това живота става различен… Безизразна и силно жизнена човешка маса тече като река, от която трябва да се изтръгне клиент. А животът без бургунско става немислим, вино пазено грижовно в малка или голяма парижка изба, шкаф или просто в каса под кревата. На талази се лее поток от хора, удавени в заразителната, увличаща тълпа. Излъчването е : „заедно сме! С целия неосъзнат егоизъм, пак сме заедно…“. Казано другояче: „сладко е да сме заедно, но всеки за себе си“, защото никой не вижда човека до себе си.

Същите французи правят революции или пък остават безразлични, не знаят какво искат или пък искат всичко, с чувство за превъзходство се подиграват на каквото могат или блокират пред банални истини… От щанда успяваме да ги вадим от унес. Показваме им важността на момента, както и самия живот беден без няколко бутилки от Бургундия, доставени у дома…

А виното свързва, виното отваря врати, отключва блокажи, създава мостове, разкрива небеса… Бедният се чувства богат, богатият забравя грижи и проблеми. Лозата най-добре устоява на всички трудности, за да даде сок, който ще разправя вечно нови истории, винаги различни според възрастта на бутилката. Който вкусва, се отваря за нещо ново. Ролята на продавача е да накара клиента да опита, после да купи. Голяма част от хората се движат без да знаят какво искат. В последните двайсет години имам само два-три случая на клиенти, търсещи определено вино. На всички останали се налага да доказвам, че ще сбъркат ако не вземат, че добрата чаша бургунско може да донесе само радост. Нормално следват благодарности и купуват.

Нещата не са много различни в България. Нашият човек обича да опитва на аванта. Просто да си глътне, все едно какво, наследство от времето, когато се налагеша да се „възползваме“ от всичко, да става от нищо нещо, а нещото беше винаги нищо. Сега от няколко години търся в София хора, все едно на каква длъжност и образование, да работят за Винекселанс. Иска се да бъдат достатъчно убедителни, мотивирани в себе си, да могат да показват на всеки избран от тях клиент възможността да има в дома си от амброзията, носеща радост и наслада, да опитва от изкуството, наречено тероарно вино. Тероарът отговаря на неслучайната връзка между земя, небе и лоза, заедно с човекът, намесил се алхимията на тази магия. Не правя реклама на Винекселанс. Вино, всеизвестно добро от векове, не се нуждае от реклама. От явилите се 350 желаещи да продават, все „компетентни, енологично образовани, с богат, разнообразен опит в живота“, няма един, който да не иска да му се осигури заплата и всички удобства, за да може лесно и бързо да забогатее като представител на сериозна фирма. Сблъсках се с обидени господа, „неоценени от обществото“…  Оставам с впечатление, че в много хора усета за контакт и комуникация са деформирани.

Напоследък в България има все повече салони за дегустиране на интересни български и чужди вина. Винената култура и старите ни традиции на селскостопанска страна неминуемо се възраждат.  В енологията непрекъснато провокираме и развиваме вкусовите си усещания, опитваме различни горчици, кафета, чайове… Все повече съответната ценна и ценена бутилка ще започне да определя ястието, което да я съпровожда, а не обратното. Самият живот, превърнат в изкуството да се живее, ще става все по-разнообразен. Непрекъснато подновяващи се изненади на свобдния дух на всеки ще дават нов вкус на всичко. Такава е магията на виното с ролята да свързва и развързва… Не се въздържам да добавя : което е  обратно на всички блокажи, доктрини и диктатури !

„Винекселанс“ е нашето бебе с Яна, дете надарено, което учи желаещите на многовековна френска винена култура. В сайта ни www.vinexcellence.com е написано: „адаптираме се към всеки клиент, предлагаме консултация за избор на вино, изграждане на колекции на реномирани ресторанти, частни изби и магазини, изготвяме винени листи, обучаваме персонал. Това правим на компетентно професионално ниво, ориентирано към реномиран френски тероар.“

Но да завърша с Парижкото изложение, в което освен усещането за средновековие, когато хигиената, миризмите и модите са били различни, ако се изключат неминуемите жи-ес-еми,  човек губи представа за времето. Епохите се сливат. Ето, ненадейно на станда се опира сам човек, после двойка, семейство, хора с вкус, с натрупана култура и познания, с или без материални възможности, но с багаж, натрупан от векове. Без коментар бургунското вино добива истинска стойност. Тогава, да си призная, на контраста, между тъжната реалност, от която всеки иска да избяга и отворения човешки дух, проблясва надежда, че човекът, както и животът, са нещо фантастично, привилегия за всеки, който търси и се опитва да разбере.

На-здраве на всички любители на фотография и на добро вино.!

Тази година (18-22 март) Салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“, с което разширява традиционната си концепция. За първи път на 114 участващи галерии се дава възможност да кръстосват идеи по техен избор. Освен с нови партньри в сферата на изкуството опити се правят в близки области като архитектура, кино, литература, дизайн, музика, дори гастрономия… Едновременно с мондиализиране на изкуството, разширяват се също границите на приемственост в областите на културата. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, смесена с живопис и с други изкуства, заема видно място.

От другата страна на булеварда в Пети Пале от  няколко месеца се представят колекциите на Ив Сен Лоран – триста от петстотин модела, творение на най-големия след Шанел модист.

След ужасите на втората световна война светът се преражда. В този ренесанс в изксутвото Шанел пресъздава големия шик, а Ив Сен Лоран, тогава 22 годишен модист, през 1952 година възражда Диор. След това през 1964 година Сен Лоран се оттегля, за да  създаде през 1970 година собствената си модна къща. По същото време в България като най-голяма атракция се появи първия шушлек. Успях да се сдобия, станах ултра модерен и това ми костваше продажбата на минаващи „стари дре-ехи купувам“ два стари фотоьойла от вкъщи. И това беше нещо!

Изложбата е феерична и направена с изключителен вкус, отговарящ на нивото на костюмите.

]]> http://www.bg.pastoukhov.com/%d0%b8%d0%b7%d0%ba%d1%83%d1%81%d1%82%d0%b2%d0%be-%d0%bf%d0%b0%d1%80%d0%b8%d0%b6/feed/ 0