Но и истината, колкото повече я приближаваме, подобно на хоризонта, тя се отдалечава. Когато имаме необходимата чувствителност, виждаме я отдалеч като мираж… Приближаваме, а Нещото го няма, вече е различно. Такава е мистерията на живота, който заедно с амбицията да го задържим, все повече се изплъзва. Започваме да философстваме, правим наука, изкуство, възторжено летим към нови, все по-далечни все по-бързо бягащи хоризонти…

Докъто скритото и явното са в настоящият момент и привличат като магнит. Някои мистици достигат до състояние между концентрация и медитация, претендират за сферична мисъл, обективна спрямо линейната и несвойствена на конфликтния Хомо Сапиенс Сапиенс. Но да се върнем към фотографията. Да закова момента, да хвана живеца за рогата, да се забода в живота. Останалото е негова грижа и съм убеден, че грешка няма.

Съвременните, главозамайващи технологии ни отдалечават от възможни вътрешни състояния, които единствено ни отварят към нови нива на съзнание. Светът не може по външен път сам да опознае и разбере себе си. В противен случай ставаме излишни. Но ето, че фотоапаратът, заедно с око във визьора, цепи секундата, лови неща, убягващи на рутинния поглед. Гледам не означава виждам. Изострената интуиция ни пласира спрямо светлината, за да уловим неуловимото, ако уцелим момента. Страстта е гориво, защото човек без пламък отвътре бързо се изчерпва. Страст към живота е необходима винаги тук и сега. Планове за бъдеще и спомени от миналото са филми, които само ласкаят, запълват празни моменти.

Урок за младите фотографи: да снимаме сякаш всеки миг е единствен. Чудесен урок и за живота.

От 9 февруари до 6 юни в музея Жьо де Пом (Jeu de Pomme) в Париж са изложени фотографиите на Лизет Модел (1901-1990), родена във Виена, живяла и снимала в Ню Йорк. На входа на изложбата четем: „Когато насочвам обектива си към нещо за снимане, в себе си нося въпрос, на който вероятно фотографията ще даде отговор. С други думи не съм тази, която знае или която би доказала каквото и да било, просто получавам пореден урок“. Бих добавил, че това е начин без да налагаме себе си да оставим Нещото да се изяви, да ни се даде. Фотографията се превръща в източник на познание. Фотографиите на Лизет са неповторими, както всяко истинско изкуство.

Снимките в блога са от Перник – фестивалът на Кукерите, който ме изпълни с богати емоции. Всички ние сме далеч от съвършенство, но колегите-фотографи от фестивала показаха изключителна способност да си пречат взаимно. Нямаше следа от фотографска етика, никаква толерантност към ближния, което означава и към себе си. Но пък кукерите бяха значително повече от фотографите и всеки успя да хване каквото може.

В 34 галерия на сайта бихте могли да се разходите между кукерите от фестивала.

Сега, на международния фестивал за кукери и маски в град Перник, страховити фигури мощно дрънкат, безкомпромисно прочистват терена от зли енергии. Сравнявам ги с други култури, географски отдалечени и напълно различни, където страшни маски и силни звуци също гонят „лошите сили“. Фотографиите са от Ладак в северна Индия и африканските племената Догон в Мали.

В Перник чувствам в себе си българина, таящ огъня на старата ни земя. Вибрирам не само с ритъма на кукерските звънари, но  пристъпвам без да знам дали снимам или влизам в екстаза на танцуващите…

На моменти се стряскам, вероятно от това, че живея дълги години в чужбина, с известна дистанция забелязвам две ясно изразени, силно контрастни състояния сред хората. Перничани, натрупани като гроздове зад оградите около площада с шествията, следят минаващите групи. В очите на хората сивота и безизразност, тук-там проблясва интерес. Чувства се болката на измъчен, от векове изстрадал народ. Тази болка съществува, все по-често я забелязваме и осъзнаваме навсякъде по света, но тук при нас тя лесно се превръща в мазохизъм, в безчувствие, понякога дори садизъм. При случай всичко тава неочаквано се обръща в неудържимо веселие. В ритъма на танците се събужда жажда за живот. Забравил себе си, българинът сякаш става добър, радостно полита до небето. Енергиите обръщат полюса си. Тази рядко срещана в Западна Европа автентична радост, когато е реална, изглежда ни дарява с прословута Балканска жизненост ( жилавост – за добро и зло), помага ни да преодоляваме изключително трудните моменти, през които е преминал и преминава народа ни.

Радостта е отрова за “злите духове”. Плашим ги с маски и гръмки звуци, но те се стопяват пред човешката радост. Така на моменти животът става толкова  прекрасен, колкото е бил и ужасен.

В 34-та галерия на сайта можете да се разходите между кукерите от фестивала.

След всички медийни истории в столицата, свързани с изложбата ми в Сибанк успявам да се приземя в околните села на празник с маски, подготовка за международния фолклорен фестивал в Перник.

До танци не стигам, но маскиран като фотограф  тропнам с ритъма на звънарите, прогонвам злите духове и снимам на чист терен.

Радостен факт е, че българската полиция знае не само да глобява (все едно за чия сметка), а при случай се весели чудесно. Студенко е, минус десет-петнайсет градуса, но хората вдигат градуса и духът роден български се извисява над всички кризи, минали и настоящи.