Bois de Boulogne

От вкус към живописта имам желание фотографиите ми да приличат на картини. Да, но само да приличат. Материално плоският образ върху фотографската хартия, не може да се сравни с работата на художника, насложил върху платното материя, която изразява вътрешното му усещане.  Във фотографията разполагаме с външния свят. Изборът ни е огледало на това, което носим в себе си. Художникът, без да се ограничава във времето, добавя материя върху платното и сътворява нещо ново. В началото на века живописците са си служили с фотография за опора в това, което ще сътворят, но резултатът е винаги по-богато представен от фотографския образ.

С фотографията откриваме нещо, в живописта създаваме нещо ново.

Това, което снимаме, съществува предварително и има собствен живот, от който крадем нещо, което проявяваме на хартия. Образът, зависи много от качеството на тиража, но остава материално плосък в сравнение картината в живописта. Творческият поглед на фотографа, когато постига безвремие в композицията, добавя фотографията към категорията на изкуствата.

Говорим за изкуства, но те не се нуждаят от сравнение. Важното е да променят нещо във всеки.

Тази година между 18-22 март салонът за Модерно Изкуство в Париж „Арпари“ в Гран Пале се превръща в „Арпари+гости“.  Традиционната  концепция на салона се разширява като за първи път се дава възможност на нови галерии да представят идеи по техен избор. Появяват се нови партньори в изкуството, архитектурата, киното, литературата, дизайна, музиката, дори гастрономията. Участват 17 страни с 46 нови галерии, между които Индонезия, Украйна, Мароко, Унгария, Монако, Китай, Африка, Щатите…

Фотографията, между живописта и другите изкуства, заема видно място.

От  другата страна на авенюто Пети Пале представя колекциите на Ив Сен Лоран с триста от петстотинте модела сътворени  от най-големия модист след Шанел.

След ужасите на втората световна война, когато светът се съвзема, Шанел пресъздава големия шик. През 1952 година Ив Сен Лоран, едва 22 годишен модист, възражда Диор. През 1964 година той се оттегля и през 1970 година създава собствената си модна къща. Изложбата днес е феерична, с изключителен вкус, отговарящ на стила на костюмите.

По това време помня как в България най-голямата модна атракция  беше появата на първия шушлек. Успях да се сдобия с един, за да стана модерен, което ми коства продажбата на два стари виенски фотьойла от вкъщи, прибрани на тавана за поправка на пружините.

Игриви потоци необезпокоявани от сезоните се промъкват между дърветата на Булонския лес. В края на ноември последните есенни листа куражлийски трепкат  по клоните на дърветата. Живата вода на потоците отразява края на есенната симфония от цветове. Гората се готви за зимния си унес.

В галерия 72 от сайта ще намерите продължение на есенната серия.

Доколко в самотата сме сами? Доколко сме заедно, когато сме заедно? В умението да бъдем сами, не сме ли по-качествено заедно, когато сме заедно? А понякога заедно, не сме ли ужасно сами?

Ако не сме сами, възможно ли е да правим добра фотография?

На арабски al wahda означава едновременно самота и заедно. Всяко живо същество, стига да не в патологично състояние, се намира в непрекъснат обмен с околния свят.

“Сам в света” е противоречие, защото светът е множество от всичко, но това не пречи да се чувстваме сами в сърцето на огромна тълпа.

Има и продуктивна “самота”. В нея споделените плодове носят радост.

Когато фотографът краде мигове от живота, с цел да ги превърне в история, той е задължително сам. Фотографията не сътворява история във времето. Това е привилегия на живописта. Фотографът лови мига, откъснат от непрекъснатото пресъздаване на живота и фантазията му затваря в кадър съответна история. Това става само в самота.

Самотата в обществото е най-добрия еталон за различаване, както и най-добра защита спрямо сливане с цялото.

Големите сред хората са осъдени на самота. Тя още повече ги отделя и приближава до всички.

Ницше ни вкарва в друг аспект на самотата: “Самотникът в самотата си гложди сърцето; потопен в множеството, тълпата го изяжда. Въпрос на избор.”

Какво да кажем за детето, което добило сигурност от родителите си, не се чувства никога само. Или за мъдреца в пустинята, който в тишината, освен пулса на сърцето си, лови ритъма на Вселената.

За Достоевски най-трудните моменти в затвора идват от невъзможността да остане сам.

Самотата е най-добрата подготовка за смъртта.

Двама влюбени  са обгърнати в самота, в която светът губи стойност. Мистерията на любовта е сравнима с тази на смъртта.

Мистикът стопява самотата в Божествения свят. Всяка религия, преди да бъде интерпретирана и изкривена от егоцентрични амбиции, запълва човешката самота и страха от неизвестното свързано със смъртта и времето.

В съвременното общество все по-често се чува: или “чувствам се самотен”, или  обратното – “не ме оставят на мира”.

Човекът е единственото същество, което откъснато от Природата, търси свой ближен, за да се реализира.

Октавио Пас: “Човекът е носталгичен и търсещ на своя източник. Затова когато чувства себе си, същевременно чувства самота, липсата на ближен.  … …тази самота има двоен смисъл: човек добива съзнание за себе си, същевремено има желание да излезе от себе си. Самотата, която дори е основно състояние на живота ни и взимаме като постижение и прочистване. Пълнотата, щастието от връзкъта със света идва след преминаване през лабиринта на самотата. ”

Всеизвестна истина е, раждаме се и умираме сами, но докато сме живи, искаме да съберем в едно живота и смъртта, времето и вечността. Имаме интуицията за единство на противоположностите, но живеем в реалност, която ни убягва. Единствено в акта на любовта творение и рушене се сливат в едно.

Фотографията е любов, която се осъществява на мига и в самота.