Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за няколко от нас, търсачи на свободни валенции по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в израз на свобода. Политахме извън границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко броими на пръсти интелектуалци със свободен дух, който не можехме да изразим както пожелаем и с надежда за изход, която пазехме за себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и не участвахме в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия в страната. Невъзможното ни служеше за стимул. В желязната система на режима опитвахме без да афишираме да създадем наш дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна и звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай в различни форми, мечти и светлини.. Фантазиите ни вдигаха температурата на горящите въпроси за границите на възможно между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Там високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Слушахме безграничните истории на вятъра. Слънцето, луната, млечния път ни отнасяха в извънземни светове. Сприятелявахме се с бури, разговаряхме с облаци и снежни виелици, прегръщахме цветя и потоци.дишахме спокойно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. За екипировка ни служеше страстта да превръщаме невъзможното във възможно. Безграничната, безпристрастна природа компенсираше психическата ни незадоволеност, помагаше ни да сме по-смели и силни.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към Пиринското мраморно било от Предела до Мелник трябваше да мине през Мусала, през най-високото. За Алпи, Хималаи дори не мечтаехме. Местната вертикала беше на наше разположение.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно, почти инкогнито беше разположена станцията “Космична”. Единствено физици, военни и метереолози споделяха това място. Покорителите на върха – лифтове още нямаше – изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и един-двама привилегировани физици, изпратени да се ровят в небесните загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди. Без тях се губим в монотонност и бездушие.  Кузман, домакина на Космична се оказа такъв. Птици с еднакви перушина летят заедно, а ние нямаше какво да си доказваме, приятелството, когато го има е естествено както самата природа.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди нашата връзка, защото Кузман изработи тегличи и сподели с нас произведението си както и улеите под върха. Споделената радост е двойна радост. С таланта си той дори добави телефон към долната „станция“, както и прожектори за нощни прояви. Образува се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите до езерото под върха. Самата тя близо осемдесет годишна не закъсня да вземе първия си урок по ски. С две думи “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи колорит. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг на улеите под върха, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили. Красиви завихряния трупаха сняг под козирките на върха. Върбан сподели с нас скътана бутилка с водка. Бързаме, както се казва табиетлийски, за да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформящата се горе прашна лавина ни изпревари, образувалата се звукова вълна със силен пукот ни удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хората, несвикнали с планината, често ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за прекрасните силни усещания, които изпитва човек в опитите си да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете и това влиза в надпреварата между усета към себе си и природата, самата тя нехаеща за провокиращите ни действия. Удоволствието от поетия риск е дрог, който търси повторение. Катастрофите по шосета и автомагистрали са по-чести от тези в планините. Усещането горе ни изпълва с благодарност за прекрасните моменти, до които сме се докоснали физически и духовно. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост, съпътствана с доверие и благодарност към неопределимото неизвестно извън всички живяни програми и детерминизми.

За миг с поглед нагоре спонтанно изреках “Благодаря”. Последва пухкавата бяла вълна.

Като деца обичахме големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време подобно на делфин изплувах с уста отворена, пълна до гърлото със снега, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо, сам, без приятелите си. После изведнъж на броени метри Върбан изригна по същия начин изпод снега и закрещя неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна дори с хумор : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му и снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме и тримата. За сметка на това шока от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Напипах сериозна издатина над лявото слепоочие. Налагаше се да спасим останалото от себе си на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледена прегръдка. Движението ни раздвижи кръвта, животът бешенагоре към Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме оживели!

                                                        / Пътя към върха /

 

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, а от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка. Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница считат, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка е скрила светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам горе на леч при орлите.

Казва се, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта на Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя един от нас, загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгаря. Няколко месеца след това хоризонта ми най-после се отвори, заминах  легално за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми – с Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Планината

                                             / вр. Макалу 8481м., Хималаи, Непал /

Рано сутрин да ви събудят лъчите на изгряващото слънце и пред очите ви да съживят студения мраморен масив на планината е чудо, което прави да обичате живота. Заедно със светлината светът добива форма и смисъл. Минало и бъдеще се стопяват в моменти на безвремие. Вечното и настоящето, слети в едно, ни показват, че живеем, дават ни вкус за безгранично.

Тя е неутрална, планината. Отговаря единствено на вътрешния багаж, с който я покоряваме, огледало със стойност само за искрените погледи. Кривите огледала са непозната на природата.

 

                                            / вр. Вихрен и вр. Кутела, Пирин /

Без да го знае, тя е вертикална, планината, величина присъща за човека. Който го разбира, преоткрива себе си в друга величина. Заедно с усилието за качване по била и върхове, човек потъва в нови хоризонти в и извън себе си. По-високото е по-дълбоко. По-обширното се импрегнира в сърцето. Небосвода, хоризонта и земята под краката сa подарък, погалени от светлината, която е живот.

 

                                            / вр. Вихрен, Пирин /

В апогея на силните си години в планината, която обичам, загубих най-близък приятел. Животът и смъртта от този ден се свързаха в едно. Истина, позната откакто сме опитали от плода на познанието, но тежаща едва след преживяване.

 

                                            / Вакхан коридор, Афганистан /

Възможно и невъзможно се претопяват в планината. Тя е без реакция за хорските воли и неволи. В услуга е на всички, които си помагат сами. От милион години капчици съзнание свързват вертикалата и хоризонтала на живота. Във всеки миг се създава и пресъздава нещо фантастично и неопределимо, държащо ни в напрежение, наречено живот.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

/езерото Текапо и връх Кук в дъното, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам високо в планината, полюс на безвремието, материален израз на духа забит в безкрая на всемира.

02Cat s ridje - copie

Това става в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си едновременно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина погалват страховития мраморен масив. Тук не повече от осем привилигеровани любители на природа могат да протегнат крак в кутийката-заслон “Баюви дупки”.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъщата, хармонична природа, налагаща свои граници и мерки за оцеляване. Които я приемат, тя ги вади от догмите на града. По-амбициозните развиват тяло, разширяват дух, търсят как да се преборят се с живота и себе си. Някои незадоволени, най-често бягащи от всичко, ще се крият горе открили « земния мир ». А тя природата остава неутрална към проблемите на всички. Именно тази неутралност ни задължава и учи. Има още една категория хора, които в същата стабилна среда, свързваща небето с земята, потъват в себе си, за да преоткрият живота различно.

03 Warban - copie

Без да го знаем, всичко това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правили сме го, както сме дишали. Търсили сме най-вече себе си, а планината с чистия си, неангажиращ терен ни даваше подслон. Диви кози, еделвайси, нощем тлеещи въглени бяха свидетели на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, без досиета. Без добра екипировка следвахме порива на сърцата, полета на мислите си. Планината отстъпваше, даваше място за свободата, която си подарявахме. Уморени от собствените си невъзможности и от вечно повтарящия се свят долу, късно вечер избутвахме накладения огън, за да спим на стоплена земя…

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех за къде съм тръгнал. Инженерството го приемах като неутрален социален мост. Живеех с горящ въпрос, около който имаше обертонове на стотици други: защо и какво правим тук на тази земя?! Щастието го подозирах, усещах, но нещо пречеше винаги. И двамата с Върбан бяхме убедени, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключове за живота и себе си. В Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи става същото нещо. Бленувахме как да реализираме нашето „зад хоризонта”. Обичаха ни всички, търсихме ги и ние, после бягахме от всички. Единствено Планината ни приемаше безусловно. Това сме търсили. Инстинктивно го намирахме горе високо по върховете с погледи зад хоризонта. Приятелството ни топлеше в неутралността на минералния свят. Хоризонтите изгряваха, залязваха, даваха ни търсения кислород.

Приказките се превръщат в действителност само за търпеливите. Повечето хора, скарани с времето, искат всичко да се случва веднага. В годината, когато нашата приказка започва да добива реална форма, на триста метра от заслон Баюви дупки ни залива снежен фронт. Малко след това козирката под кракат ни на ръба откъм Разлог се отлепя. Върбан пропада в пропаста на Бански суходол. Закрепям се на косъм. Оживявям като по чудо. Няколко месеца по-късно най-неочаквано заминавам за Франция. Хоризонта на живота се отвори, за да търся и откривам за двама. Истините за света и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

На запад дълго време се лутах без работа. Вървях отново по ръба на възможното в живота. После неочаквано се появи човек с облика на моя приятел. Предложи ми да се занимавам с френски вина, да стана най-после нормално легален и свободен в обществото. Върбан  ми подари виното, което отвори пътя, за който бяхме мечтали по ръбовете на родния Пирин. Сега продължавам да му връщам с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път нормално търсят физическа реализация. Преобразувам ги във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. Няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но през Кончето и Котешкия чал минавахме, за да се заредим от силния мрамор, да вкусим от хоризонтите, да преспим със звездите. По-красиво не намирахме. Беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е сгушен сред не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми остава в Пирин. Специално в тази малка спасителна кутийка, която с Върбан не можахме да достигнем в последното заедно! Усещането е ужасно и прекрасно. Ужасното избледнява, прекрасното остава.

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

Тук не е място да разправям цялата случка с Върбан, която в тогавашните времена, долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме прочисти и научи. Ще споделя само нещо, за хората с дух, свързани с голямата Природа.

Varban-1На следващия ден, 4 март, по ранен, възможно най-ранен здрач, политам стремглаво към Влахини езера. Долината на Влахина река ме отвежда в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчевите лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове… Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки, пречат да се бърза. Спирам за момент с пресъхнала уста. Остава още много. Топя устни в студения поток. После и главата, горяща от болезнени мисли. Надигам се да се отърся, да полетя отново. Но нещо ме спира. Наоколо всичко е замряло. И все едно пакет, блок спуснат свише директно в съзнанието ми.., ясен  усет, убеждение без мисъл, без емоция… Кристално чисто, дълбоко в себе чувам като шепот: “всичко е наред”. Целият свят, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие се повтарят недвусмислено думите: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен, после продължавам надолу в долината. Неусетно се затичвам отново, към какво… да, телефон. Изтръпналото ми сърце търси приятеля си: Банчо, Банчо… Животът и смъртта са в едно.

Пирин

Днес съзнавам още по-добре как ВСИЧКО Е НАРЕД. Но не трябва да се спира, зад хоризонта има още безкрайно много. Един ден вероятно всички хоризонти и всички хора ще се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: