Домашна кокошка

След всички кръстосвания по света, родният ми дом в София си остана най-любим и близък. Въпреки растящите контрасти между новите все по-богати парвенюта и беднеещия за тяхна сметка народ, София растеше в някакво противоречие между модернизъм, кич и стария си слабо опазен чар. Бившата партийна номенклатура и тайните служби превърнаха политическата власт в икономическа, успяха безпрепятствено да създадат удобна за тях анархия в същия модел на обезличаване на народа, както по-рано. Така всичко продължаваше да бъде лесно овладяно. Политиката постепенно се превърна в най-сигурния и доходен бизнес. Бяха парализирали и корумпирали съда и полицията, имунната система на държавата. По-рано те бяха в ръцете на Единствената Партия, докато сега корумпцията беше в по-голям мащаб благодарение на европейските помощи и пак в ръцете на Едни и Същи политици. Така от руска провинция се превърнахме в отворена за всички Европейска провинция. Хората бяха свободни, но без ясно минало и с ограбено настояще, един вечно потърпевш народ останал без глас. София беше привлекателна за мен, защото идвах с възможности отвън и знаех да ползвам добрата страна на промените с всичко най-добро, което знаех от по-рано. Добавях свободата, вече възможна за свободния в главата си човек, единственото нещо, което бях постигнал в живота. Констатирах го още по-ясно на терен, където не бях живял свободен. Досието ми, в което бях любопитен да надникна, беше изчезнало и не можах да направя обратна връзка с разказаното дотук, което остава единствено като мое виждане. Ако намерех необходимите връзки – нещата с връзките бяха останали непроменени – вероятно бих добавил гледаните точки на служителите в рамките, които ме следеха. В залата, където се четяха досиетата някои хора си теглиха косите, разбрали че брат, сестра или близък приятел ги е шпионирал и доносничал. Горях да разбера защо ме оставиха безпрепятствено да замина и къде изчезна симпатичния агент Явор, който искаше да ме зароби. На близките си приятели, между които неминуемо е имало съпричасници в службите, не бих се сърдил, защото без да забравя – такива неща не се забравят – отдавна бях изтрил болната част на миналото. Нестабилността на човешкия дух не ме очудваше, тепърва имахме да се очовечваме навсякъде по света, да надминем сапиенса или да се самоунищожим. За съжаление продължавахме да се лутахме между божествените усмивки на децата, музиката на Моцарт и ужаса от опитите на нацистите, лагерите на Сталин или днешния Даеш.

sofia                                          / съседа от другата страна на улицата /

Но нека да се върна към хубата страна на постсоциалистическия софийски живот. На улица Неофит Рилски на две крачки от родния ми дом на мястото на денонощната аптека се е появи месарница. Според близки и далечни слухове месарят и стоката му са били между най-добрите в града. Хвърлих любопитен поглед – « Хич ме няма в готвенето, но разчитам на вас за нещо крехко, по възможност истинско и лесно за правене » – споделих с любезния, зачервил бузи месар. Прибрах се с чудесен телешки джолан, директно за в тенджарата под налягане. На отсрещния ъгъл в плодзелечука се сприятелих с друга симпатична продавачка. От там дойдоха необходимите за джолана зеленчуци. Оказа се, че на две крачки от месарницата в китен двор, както в оазис се е сгушила сладкарницата Вила Росиче. Кафе, чийз кейк…, били от най-добрите в София. Не преувеличаваха, всичко беше домашно. Да добавя и хлебарницата на съседната пряка с хляб без глютеин с истинска мая, месен по стари рецепти. Днес, в света на Мак Доналд, това обкръжение беше почти невероятно!

Paris-2

Малко след първите ми кулинарни успехи в сладък следобеден унес, телефонът звънна малко стресово. В слушалката прясно познат мелодичен женски глас ме запита дали съм свободен същата вечер. Отговарих очудено и малко хаотично: « Довечера? Да? Така неочаквано…, защо не, добре. Да се видим… При мен или ще отидем…, да излезем. Хайде, добре очаквам те! Чао. » Преди около седмица, както понякога става на обед, поради липса на свободни места споделих маса с непозната дама. Хранехме се мълчаливо, но в очите си и двамата уловихме някаква близост. Заговорихме се за общи неща, после за фотография и за други изкуства. Съвсем естествено решихме да се видим, за да продължим продължим общите теми. Сега със слушалка в ръка си припомних погледа на М..

Нямах желание да изневерявам на любимата си в Париж, но това не попречи въображението ми да се развихри. Заедно с вечерята щях да споделя фотографии, пък флирт съм нямал от векове, а можехме да излезем и да танцуваме някъде. Нямах представа къде днес ходеха младите вечер. Затичах се с раздумкано сърце към месарницата. Зад витрината се усмихваха няколко охранени, ярко жълти кокошки. « Жалко, в София вече не ядем истински кокошки! » – подхвърлих на месаря. « А такива с подобен цвят? Опитай, ако не са вкусни, забрави завинаги пилешкото! » отвърна леко възбуден месаря.

Погрижих се банята и кухнята да бъдат изрядни, така както правех на времето под вещото око на татко – върнах се безпроблемно в пуберитетските години. Преди време вълнението да срещнете девойка, която ви привлича, беше достатъчно да ви се обърка тотално живота. Днес хората го правеха и виртуално без никакво вълнение. Полетът ми се оказа непридирчивив към годините, виждах се как политам по гребена на вълната там, където лабиринта на живота се губи. « Всичко е илюзия, праволинейността те забива право в стената! » –  подшушваше вътрешен глас. Отвръщах смело: « та не е ли точно това най-сладкото, да летиш към пропастта и в последния момент да отлепиш встрани! ». Майстролъка е в отлепянето, особено в околния блокирал свят. Кокошката получи каквото й беше необходимо: бавен огън, ред по ред подправки със съответното баене. Направих последен оглед на атмосферата в къщи: свещи с аромат на лаванда, чаршафи с рисунки на гейши, музика, огън в камината, мека светлина във всеки ъгъл… Времето летеше, аз също.

 


Paris-3

 

После се звънна, затичах се да пусна лек джаз, по пътя съборих горещия радиатор и с повишен пулс стигнах до външната врата. Тук моментът се губи от уж невинната целувка, изтриваща всякакви разсъждения. Слабосърдечни хора в подобен случай рискуват инфаркт. Щастлив инфаркт!

Без токчета М. е по-висока от мен. Дали ги беше сложила специално и изобщо дали изпитваше моите вълнения?! Не откъсвах поглед от финния женски глезен с дълъг, съвършен крак, допълнително удължен от елегантна обувка със смущаващо висок ток – по пантофи оставах значитено по-нисък! Отчетах го след връхлетялото ме тцунами от целувката, беше късно да се ровя за високи обувки. Пищното кожено палто полетя към канапето във вестибюла, поколебах се и за по-лесно отправих девойката директно към кухнята при още димящата кокошка. Разчитах да покажа какво съм правил в очакване този следобед, първо да вечеряме, пък после ще решим. Любовта не е ли щастлива кулминация, наниз от надежди, изтъкани от куп въображаеми липси!

Paris-4

 

« Мислех, че ще вечеряме навън. » – подхвърли М., сякаш неосъзнала възможността да сме сами. – « Предпочиташ бяло или червено? » – подходих директно. – « О-о, каква кокошка! Ти ли си я сготвил? ». – Явно ни трябваше малко време, за да реализираме, че наистина се харесваме.

От шкафа за вино извадих Сент Емилион премиер крю, с извинение, че е едва седем годишно, след като би могло да бъде в апогейя си на петнайсет! М. се оказа ценителка, а аз пръщях от знания. Но проблемът на всеки емоционален човек, притова с интелектуални залитания като мен, беше това, че вместо да взема М. в обятията си и заедно да отлепим в незнам кой безкраен свят, аз започнах да развивам енологични теми сякаш безкраят ми принадлежи и щастието ми е вързано в кърпа. А стигнете ли до подобна ситуация, рискувате лабиринта да се превърне в джунгла.

Така и стана. Сервирах пилешкия бульон със сребърен чирпак от времето на пра баба си, но поради липса на подходящи чинии за супа, предложих гювечетата, които колебливо държах в ръце. Очите ми в някакво безвремие продължаваха да поглъщат жената, тази дистанцирана, чаровната загадъчност, която особено при М. е подлудяваща. Жените или ни забиват в дън земя или ни изстрелват в незнайни посоки. Бях го преживял с бившата си жена в посока надолу, а с Люси се получи обратното, нагоре. Сегашният експеримент показваше, че юношеската част в мен е останала чиста и все още функционална. Щях ли да се спра навреме беше гъделичкащия въпрос на човека, обичащ да си играе с пропастите?!

Но ето, че ангела пазител реагира навреме, за да покрие сияйния лазур над главата ми с облаци. Заедно с добре сготвената кокошка станахме свидетели на  мелодраматичния разказ на М. за лошото държане на мъжа й. Въпреки чудесното момченце, с което я дарил, той започнал да я тормози. Човекът съвсем не стандартен, бил дори екстремен. Преди него М. имала друг чудесен, също богат мъж, интересен американец от Чикаго. Той бил с възможности, а тя капчица. Значителната разлика в годините била причина да се разделят. Очевидно М. беше с вкус към мега-мъже, а аз дали имах място в това голямо сърце не беше ясно. Целувката ни беше искрено-чувствена, а сега изведнъж ставах свидел на съвсем обикновена човешка драма. Но нали все още връзката ни беше в зародиш, а това остава най-интересния момент във всяка връзка.

Разказът на М. започна да добива форма. Настоящият й съпруг с някоя от шесте си спортни коли отивал до морето почти за три часа, вместо нормалното за шест! А тези коли били между другото, защото с кола и апартамент той дарил и своя приятелка, по-млада от М.. Да, вярно, в София се срещаха не малко самотни женски фигури в скъпи лимузини! М. му простила, защото е широко скроена, той имал качества и най-вече държал на детето. Започнал от нищо и постигнал много. « Явно много! », цъках с език. Освен това хора, живяли с лишения в детството, когато започват да имат, искат да имат все по-повече.

След кокошката, тъкмо се готвех да поднаса прочутия чийс кейк с надежда да сменим темата, жсм-ът на М. позвънява заплашително. « Ох, остави ме. Да! Моля те. Да, добре, ще се прибера! След час! Да. ». Атмосферата в малката ми кухня съвсем затъмня. Потърсих да утеша М. и отчаяно затърсих ръцете й под масата, кръстосани върху две чудесни бедра. Топли, финни ръце с дълги, чувствителни пръсти. Чуствителен съм и аз, иначе как щях го знам. « Ръцете ти са на скулптор! » – споделих, за да сменя темата. Да, тя обичала скулптура, просто времето не стигало, за да вае. – « Напоследък от безразличен, мъжът ми стана ревнив. Държи ми сметка за всичко! » – продължи М. без да вкуси от кокошката.

Насила хубост не става, М. остана раздвоена и напрегната. Нито ръцете ми, нито кокошката, доброто вино или вида на чейзкейка можеха да я отпуснат. Жените имат ясен инстинкт за сигурност. Ние лудуваме, обичаме риска, летим, докато те са земя, реалност, по която ние се движим и искаме да притежаваме. За М. вероятно бях интересен, привлекателен, дори чаровен, евентуално загадъчен – такъв съм, какво да правя, но на везните на живота всичко това включително добре сготвената кокошка с топла домашна обстановка не бяха достатъчно привлекателни. Фотографията, пътуванията, идеите ми за красивото в живота също не тежаха достатъчно. Возех се на стар велосипед, дори кола не притежавах.
На външната врата отново ръце в ръце, прощален поглед, при мен лек спазъм под лъжичката – жените са велико нещо! Желанието, още по-велико. То е безкрайно, незадоволимо, вкоренено дълбоко в принципа на живота.
Колкото до лутането в лабиринта, човек мантално може да бъде на четиресет, емоционално на осем, сексуално на петнайсет, а физически на шейсет, единствено вътрешното око-свидетел, душицата, основното същество във всеки има възраста на вселената и то е верния показател за оптималния път в лабиринта.

Paris-2

Пред огъня в камината чийзкейкът доказа чудесния си вкус. Огънят има магията да прочиства човешките воли и неволи. Загледан в тлеещите въглени мислех как нищо не ни принадлежи, най-малко хората. Магията, алхимията, с която една жена ни притегля, обръщаме в лично отношение, но то е свързано изобщо с Жената, която не спираме да търсим. При някои щастливци това се събира в една жена, има други, Дон Жуановци, които искат да вкусят по малко отвсякъде, докато за поетите земята и небето се сливат в така желаната, съдържаща вселената плът на Жената.
На следващия ден отлежалата кокошка стана още по-вкусна. А жените, можем само да обичаме, както самия живот.
София, бедна или богата, красива, кичова и всякаква, за мен беше останала любим роден град.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Кузман и Мусала

 

През годините 1973-83 за няколко от нас, търсачи на свободни валенции по щастливи обстоятелства връх Мусала се превърна в израз на свобода. Политахме извън границите, наложени от режима и града. Бяхме няколко броими на пръсти интелектуалци със свободен дух, който не можехме да изразим както пожелаем и с надежда за изход, която пазехме за себе си. Родителите ни бяха показали планината като спасение и не участвахме в групировки и организации под егидата на единствената управляваща партия в страната. Невъзможното ни служеше за стимул. В желязната система на режима опитвахме без да афишираме да създадем наш дишащ микро климат. Мястото беше връх, най-високия на Балканите. Над него – безкрайно небе, слънце, луна и звезди. Линията на хоризонта свързваше крайното при нас с отвъдния  въображаем безкрай в различни форми, мечти и светлини.. Фантазиите ни вдигаха температурата на горящите въпроси за границите на възможно между свобода и детерминираност, между дух и материя, между крайно и безкрайно, между правото на избор и наложените догми.

                                                      / От Мусала към Пирин /

Там високо горе  откривахме езика на птиците и дивите кози. Слушахме безграничните истории на вятъра. Слънцето, луната, млечния път ни отнасяха в извънземни светове. Сприятелявахме се с бури, разговаряхме с облаци и снежни виелици, прегръщахме цветя и потоци.дишахме спокойно без микрофони над главите, пишехме стихове, градяхме планове. За екипировка ни служеше страстта да превръщаме невъзможното във възможно. Безграничната, безпристрастна природа компенсираше психическата ни незадоволеност, помагаше ни да сме по-смели и силни.

                                                        / Ястребец, на път към Мусала, 1982 /

Пътят към Пиринското мраморно било от Предела до Мелник трябваше да мине през Мусала, през най-високото. За Алпи, Хималаи дори не мечтаехме. Местната вертикала беше на наше разположение.

                                                                                     / Поглед към Витоша /

На върха конфортно, почти инкогнито беше разположена станцията “Космична”. Единствено физици, военни и метереолози споделяха това място. Покорителите на върха – лифтове още нямаше – изпиваха по чай в малката приемна на метереолозите. Принадлежност на БАН, Космична криеше в утробата си арсенал от гайгер-мюлерови броячи и всичко необходимо за изследване на космичните лъчи. Станцията се обслужваше от домакин и един-двама привилегировани физици, изпратени да се ровят в небесните загадки.

Сред човешкото еднообразие се раждат и индивиди. Без тях се губим в монотонност и бездушие.  Кузман, домакина на Космична се оказа такъв. Птици с еднакви перушина летят заедно, а ние нямаше какво да си доказваме, приятелството, когато го има е естествено както самата природа.

                                                                                      / Кузман, 1980 /

Въжето и мотора от БАН, предназначени за изтегляне на вода от езерото под върха до Космична, затвърди нашата връзка, защото Кузман изработи тегличи и сподели с нас произведението си както и улеите под върха. Споделената радост е двойна радост. С таланта си той дори добави телефон към долната „станция“, както и прожектори за нощни прояви. Образува се микроклимат за свободно творчество и рафинирано епикурейство. Метереолози и военни свикнаха с нас, приеха ни гостоприемно. В създаденото безвремие смесвахме поезия с философия, болящите въпроси с песни, след което се освежавахме в пухкавия сняг. Излизахме « да си играем на двора », както майката на Кузман наричаше улеите до езерото под върха. Самата тя близо осемдесет годишна не закъсня да вземе първия си урок по ски. С две думи “дворът” и Космична осигуриха полетите, от които се нуждаехме.

                                       / Върбан със собственоръчно ушити колани от плюш за завеси, 1979 /

Но живот без препятствия губи колорит. Един следобед наред с усилията да рисуваме по пухкавия сняг на улеите под върха, въжето на лифта се скъса. Кузман се приготви да ни даде с Върбан урок по свързване на метално въже. Петър плет плете, ние бяхме трима, увлечени в новото си занимание. Високо горе северозападния вятър се засили. Красиви завихряния трупаха сняг под козирките на върха. Върбан сподели с нас скътана бутилка с водка. Бързаме, както се казва табиетлийски, за да превърнем трудностите в удоволствие. Но повечето е винаги враг на достатъчното. Заформящата се горе прашна лавина ни изпревари, образувалата се звукова вълна със силен пукот ни удари преди снежната маса да ни поеме и завърти.

                                                                            / Мястото на бившия лифт /

Хората, несвикнали с планината, често ни обвиняват в невнимание без да си дават сметка за прекрасните силни усещания, които изпитва човек в опитите си да се слее с природата. Добрият планинар съзнава рисковете и това влиза в надпреварата между усета към себе си и природата, самата тя нехаеща за провокиращите ни действия. Удоволствието от поетия риск е дрог, който търси повторение. Катастрофите по шосета и автомагистрали са по-чести от тези в планините. Усещането горе ни изпълва с благодарност за прекрасните моменти, до които сме се докоснали физически и духовно. Страхът от риска е по-слаб от чуството на радост, съпътствана с доверие и благодарност към неопределимото неизвестно извън всички живяни програми и детерминизми.

За миг с поглед нагоре спонтанно изреках “Благодаря”. Последва пухкавата бяла вълна.

Като деца обичахме големите морски вълни да ни въртят и изхвърлят на брега. На какво точно благодарих в този фатален момент, вероятно на вкусеното от живота.

Без мярка за време подобно на делфин изплувах с уста отворена, пълна до гърлото със снега, проникнал навсякъде. Треперех неудържимо, сам, без приятелите си. После изведнъж на броени метри Върбан изригна по същия начин изпод снега и закрещя неразбираемо. Кузман на стотина метра по-високо се провикна дори с хумор : « как сте бе момчета? » Въжето от лифта се беше заплело в обувките му и снегът го « обходил здраво »! Счупено нямахме и тримата. За сметка на това шока от удара и студа ни тресеше с удивителна амплитуда. Планината ни отне всички такъми. Напипах сериозна издатина над лявото слепоочие. Налагаше се да спасим останалото от себе си на петстотин метра по-високо в майка Космична. Северният вятър по ръба ни грабна в ледена прегръдка. Движението ни раздвижи кръвта, животът бешенагоре към Мус-Аллах. Аллах е велик, ние също, щом сме оживели!

                                                        / Пътя към върха /

 

Полягат ме на масата за пинг понг. До главата ми кофа сняг за подутината, а от другата страна тенжара с бульон от домашна кокошка. Върбан и Кузман накуцват съучаснически. Обещали сме си мешана скара и Мелнишко на Песако долу в Боровец. В Първа Градска Болница считат, че съм преминал през комоцио, за което се полага месец домашен отпуск. Всяко сянка е скрила светлина в себе си. Уговорката е да кротувам на тъмно. Седмица след това се връщам горе на леч при орлите.

Казва се, че нещастието никога не идва само. Две години след инцидента на Мусала козирката над пропастта на Баюви дупки в Пирин се счупи, оживя един от нас, загубих приятеля си Върбан. През същата година Космична станция се запали и изгаря. Няколко месеца след това хоризонта ми най-после се отвори, заминах  легално за Франция. Така завърши куатрочентото на връх Мусала, най-хубавата част от живота ми – с Кузман, Върбан и няколко луди глави, търсещи красота и свобода. Кузман си остана индивид и добър приятел.

                                                          / Алпи, 1985 /

Mussalla Ivan                                                     /Обратно към Мусала без Космична, 2013 /

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Планината

                                             / вр. Макалу 8481м., Хималаи, Непал /

Рано сутрин да ви събудят лъчите на изгряващото слънце и пред очите ви да съживят студения мраморен масив на планината е чудо, което прави да обичате живота. Заедно със светлината светът добива форма и смисъл. Минало и бъдеще се стопяват в моменти на безвремие. Вечното и настоящето, слети в едно, ни показват, че живеем, дават ни вкус за безгранично.

Тя е неутрална, планината. Отговаря единствено на вътрешния багаж, с който я покоряваме, огледало със стойност само за искрените погледи. Кривите огледала са непозната на природата.

 

                                            / вр. Вихрен и вр. Кутела, Пирин /

Без да го знае, тя е вертикална, планината, величина присъща за човека. Който го разбира, преоткрива себе си в друга величина. Заедно с усилието за качване по била и върхове, човек потъва в нови хоризонти в и извън себе си. По-високото е по-дълбоко. По-обширното се импрегнира в сърцето. Небосвода, хоризонта и земята под краката сa подарък, погалени от светлината, която е живот.

 

                                            / вр. Вихрен, Пирин /

В апогея на силните си години в планината, която обичам, загубих най-близък приятел. Животът и смъртта от този ден се свързаха в едно. Истина, позната откакто сме опитали от плода на познанието, но тежаща едва след преживяване.

 

                                            / Вакхан коридор, Афганистан /

Възможно и невъзможно се претопяват в планината. Тя е без реакция за хорските воли и неволи. В услуга е на всички, които си помагат сами. От милион години капчици съзнание свързват вертикалата и хоризонтала на живота. Във всеки миг се създава и пресъздава нещо фантастично и неопределимо, държащо ни в напрежение, наречено живот.

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Върбан и Планината

/езерото Текапо и връх Кук в дъното, Нова Зеландия /

След френетичното надбягване с времето и оценяване на настоящия момент – вижте блога за Ню Йорк – с отворено сърце се опътвам високо в планината, полюс на безвремието, материален израз на духа забит в безкрая на всемира.

02Cat s ridje - copie

Това става в родна България, в най-хубавата планина на земята, в малкия, силен и разнообразен Пирин. Ще потърся място, където слънцето и луната се поздравяват, казват си едновременно добър ден и довиждане, където студена и топла светлина погалват страховития мраморен масив. Тук не повече от осем привилигеровани любители на природа могат да протегнат крак в кутийката-заслон “Баюви дупки”.

07 Пирин, Котешки чал, луна и залез

Планината, неутрална и силна, дава и отнема според каквото носим в себе си. Избягалите “отдолу” попадат в могъщата, хармонична природа, налагаща свои граници и мерки за оцеляване. Които я приемат, тя ги вади от догмите на града. По-амбициозните развиват тяло, разширяват дух, търсят как да се преборят се с живота и себе си. Някои незадоволени, най-често бягащи от всичко, ще се крият горе открили « земния мир ». А тя природата остава неутрална към проблемите на всички. Именно тази неутралност ни задължава и учи. Има още една категория хора, които в същата стабилна среда, свързваща небето с земята, потъват в себе си, за да преоткрият живота различно.

03 Warban - copie

Без да го знаем, всичко това търсехме и ние с приятеля ми Върбан. Правили сме го, както сме дишали. Търсили сме най-вече себе си, а планината с чистия си, неангажиращ терен ни даваше подслон. Диви кози, еделвайси, нощем тлеещи въглени бяха свидетели на интимните ни мисли, незаписани, недокладвани, без досиета. Без добра екипировка следвахме порива на сърцата, полета на мислите си. Планината отстъпваше, даваше място за свободата, която си подарявахме. Уморени от собствените си невъзможности и от вечно повтарящия се свят долу, късно вечер избутвахме накладения огън, за да спим на стоплена земя…

06 Пирин, Кончето

Върбан беше енолог, занимаваше се с вино и го правеше добре. Аз не знаех за къде съм тръгнал. Инженерството го приемах като неутрален социален мост. Живеех с горящ въпрос, около който имаше обертонове на стотици други: защо и какво правим тук на тази земя?! Щастието го подозирах, усещах, но нещо пречеше винаги. И двамата с Върбан бяхме убедени, че един ден светът зад хоризонта ще ни помогне да намерим ключове за живота и себе си. В Хиляда и една нощ, както и във всички приказки за малки и големи става същото нещо. Бленувахме как да реализираме нашето „зад хоризонта”. Обичаха ни всички, търсихме ги и ние, после бягахме от всички. Единствено Планината ни приемаше безусловно. Това сме търсили. Инстинктивно го намирахме горе високо по върховете с погледи зад хоризонта. Приятелството ни топлеше в неутралността на минералния свят. Хоризонтите изгряваха, залязваха, даваха ни търсения кислород.

Приказките се превръщат в действителност само за търпеливите. Повечето хора, скарани с времето, искат всичко да се случва веднага. В годината, когато нашата приказка започва да добива реална форма, на триста метра от заслон Баюви дупки ни залива снежен фронт. Малко след това козирката под кракат ни на ръба откъм Разлог се отлепя. Върбан пропада в пропаста на Бански суходол. Закрепям се на косъм. Оживявям като по чудо. Няколко месеца по-късно най-неочаквано заминавам за Франция. Хоризонта на живота се отвори, за да търся и откривам за двама. Истините за света и хората.

01 Refuje, Pirin - copie

На запад дълго време се лутах без работа. Вървях отново по ръба на възможното в живота. После неочаквано се появи човек с облика на моя приятел. Предложи ми да се занимавам с френски вина, да стана най-после нормално легален и свободен в обществото. Върбан  ми подари виното, което отвори пътя, за който бяхме мечтали по ръбовете на родния Пирин. Сега продължавам да му връщам с това, което откривам в света и в себе си. Отговорите, постигнати по духовен път нормално търсят физическа реализация. Преобразувам ги във фотография. Благодаря ти Банчо за вечното приятелство. Няма място за разочарование.

От време на време се качвам на това най-красиво място, което ни раздели с приятеля ми. Обичахме всички планини в България, но през Кончето и Котешкия чал минавахме, за да се заредим от силния мрамор, да вкусим от хоризонтите, да преспим със звездите. По-красиво не намирахме. Беше наше, въплътено от спомени. Гробът на майка ми е сгушен сред не по-малко прекрасната природа в Нова Зеландия, но сърцето ми остава в Пирин. Специално в тази малка спасителна кутийка, която с Върбан не можахме да достигнем в последното заедно! Усещането е ужасно и прекрасно. Ужасното избледнява, прекрасното остава.

05 Пирин, Заслон "Баюви дупки"

Тук не е място да разправям цялата случка с Върбан, която в тогавашните времена, долу в града се оказа зловещо грозна. Светът ме прочисти и научи. Ще споделя само нещо, за хората с дух, свързани с голямата Природа.

Varban-1На следващия ден, 4 март, по ранен, възможно най-ранен здрач, политам стремглаво към Влахини езера. Долината на Влахина река ме отвежда в Креснеското дефиле до първото село с телефон. Върбан е вероятно жив, необходима е екипировка и спасители за помощ. Високо горе планината бучи, надвиснала, запушена, черна. Долу в долината слънчевите лъчи мъчат да пробият, носят неясна надежда. Прокрадват се птичи гласове… Тичам по чорапи – багаж, ски, обувки, пречат да се бърза. Спирам за момент с пресъхнала уста. Остава още много. Топя устни в студения поток. После и главата, горяща от болезнени мисли. Надигам се да се отърся, да полетя отново. Но нещо ме спира. Наоколо всичко е замряло. И все едно пакет, блок спуснат свише директно в съзнанието ми.., ясен  усет, убеждение без мисъл, без емоция… Кристално чисто, дълбоко в себе чувам като шепот: “всичко е наред”. Целият свят, Върбан, живота, смъртта, слети в едно, в някакво безвремие се повтарят недвусмислено думите: „ВСИЧКО Е НАРЕД ! “ За момент стоя олекнал, неподвижен, после продължавам надолу в долината. Неусетно се затичвам отново, към какво… да, телефон. Изтръпналото ми сърце търси приятеля си: Банчо, Банчо… Животът и смъртта са в едно.

Пирин

Днес съзнавам още по-добре как ВСИЧКО Е НАРЕД. Но не трябва да се спира, зад хоризонта има още безкрайно много. Един ден вероятно всички хоризонти и всички хора ще се съберат, за да станем истински щастливи.

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в: