След месец в София, свързан с фотография и енологични прояви, от контрастите на преживяното още по-ясно разбирам защо снимам, какво търся, какво се случва в страстта да уловя мига. Това определя и фотографията като стил на живот. Миг близък до нещо истинско съдържа безброй истории.

Но и истината, колкото повече я приближаваме, подобно на хоризонта, тя се отдалечава. Когато имаме необходимата чувствителност, виждаме я отдалеч като мираж… Приближаваме, а Нещото го няма, вече е различно. Такава е мистерията на живота, който заедно с амбицията да го задържим, все повече се изплъзва. Започваме да философстваме, правим наука, изкуство, възторжено летим към нови, все по-далечни все по-бързо бягащи хоризонти…

Докъто скритото и явното са в настоящият момент и привличат като магнит. Някои мистици достигат до състояние между концентрация и медитация, претендират за сферична мисъл, обективна спрямо линейната и несвойствена на конфликтния Хомо Сапиенс Сапиенс. Но да се върнем към фотографията. Да закова момента, да хвана живеца за рогата, да се забода в живота. Останалото е негова грижа и съм убеден, че грешка няма.

Съвременните, главозамайващи технологии ни отдалечават от възможни вътрешни състояния, които единствено ни отварят към нови нива на съзнание. Светът не може по външен път сам да опознае и разбере себе си. В противен случай ставаме излишни. Но ето, че фотоапаратът, заедно с око във визьора, цепи секундата, лови неща, убягващи на рутинния поглед. Гледам не означава виждам. Изострената интуиция ни пласира спрямо светлината, за да уловим неуловимото, ако уцелим момента. Страстта е гориво, защото човек без пламък отвътре бързо се изчерпва. Страст към живота е необходима винаги тук и сега. Планове за бъдеще и спомени от миналото са филми, които само ласкаят, запълват празни моменти.

Урок за младите фотографи: да снимаме сякаш всеки миг е единствен. Чудесен урок и за живота.

От 9 февруари до 6 юни в музея Жьо де Пом (Jeu de Pomme) в Париж са изложени фотографиите на Лизет Модел (1901-1990), родена във Виена, живяла и снимала в Ню Йорк. На входа на изложбата четем: „Когато насочвам обектива си към нещо за снимане, в себе си нося въпрос, на който вероятно фотографията ще даде отговор. С други думи не съм тази, която знае или която би доказала каквото и да било, просто получавам пореден урок“. Бих добавил, че това е начин без да налагаме себе си да оставим Нещото да се изяви, да ни се даде. Фотографията се превръща в източник на познание. Фотографиите на Лизет са неповторими, както всяко истинско изкуство.

Снимките в блога са от Перник – фестивалът на Кукерите, който ме изпълни с богати емоции. Всички ние сме далеч от съвършенство, но колегите-фотографи от фестивала показаха изключителна способност да си пречат взаимно. Нямаше следа от фотографска етика, никаква толерантност към ближния, което означава и към себе си. Но пък кукерите бяха значително повече от фотографите и всеки успя да хване каквото може.

В 34 галерия на сайта бихте могли да се разходите между кукерите от фестивала.