Домашна кокошка

След всички кръстосвания по света, родният ми дом в София си остана най-любим и близък. Въпреки растящите контрасти между новите все по-богати парвенюта и беднеещия за тяхна сметка народ, София растеше в някакво противоречие между модернизъм, кич и стария си слабо опазен чар. Бившата партийна номенклатура и тайните служби превърнаха политическата власт в икономическа, успяха безпрепятствено да създадат удобна за тях анархия в същия модел на обезличаване на народа, както по-рано. Така всичко продължаваше да бъде лесно овладяно. Политиката постепенно се превърна в най-сигурния и доходен бизнес. Бяха парализирали и корумпирали съда и полицията, имунната система на държавата. По-рано те бяха в ръцете на Единствената Партия, докато сега корумпцията беше в по-голям мащаб благодарение на европейските помощи и пак в ръцете на Едни и Същи политици. Така от руска провинция се превърнахме в отворена за всички Европейска провинция. Хората бяха свободни, но без ясно минало и с ограбено настояще, един вечно потърпевш народ останал без глас. София беше привлекателна за мен, защото идвах с възможности отвън и знаех да ползвам добрата страна на промените с всичко най-добро, което знаех от по-рано. Добавях свободата, вече възможна за свободния в главата си човек, единственото нещо, което бях постигнал в живота. Констатирах го още по-ясно на терен, където не бях живял свободен. Досието ми, в което бях любопитен да надникна, беше изчезнало и не можах да направя обратна връзка с разказаното дотук, което остава единствено като мое виждане. Ако намерех необходимите връзки – нещата с връзките бяха останали непроменени – вероятно бих добавил гледаните точки на служителите в рамките, които ме следеха. В залата, където се четяха досиетата някои хора си теглиха косите, разбрали че брат, сестра или близък приятел ги е шпионирал и доносничал. Горях да разбера защо ме оставиха безпрепятствено да замина и къде изчезна симпатичния агент Явор, който искаше да ме зароби. На близките си приятели, между които неминуемо е имало съпричасници в службите, не бих се сърдил, защото без да забравя – такива неща не се забравят – отдавна бях изтрил болната част на миналото. Нестабилността на човешкия дух не ме очудваше, тепърва имахме да се очовечваме навсякъде по света, да надминем сапиенса или да се самоунищожим. За съжаление продължавахме да се лутахме между божествените усмивки на децата, музиката на Моцарт и ужаса от опитите на нацистите, лагерите на Сталин или днешния Даеш.

sofia                                          / съседа от другата страна на улицата /

Но нека да се върна към хубата страна на постсоциалистическия софийски живот. На улица Неофит Рилски на две крачки от родния ми дом на мястото на денонощната аптека се е появи месарница. Според близки и далечни слухове месарят и стоката му са били между най-добрите в града. Хвърлих любопитен поглед – « Хич ме няма в готвенето, но разчитам на вас за нещо крехко, по възможност истинско и лесно за правене » – споделих с любезния, зачервил бузи месар. Прибрах се с чудесен телешки джолан, директно за в тенджарата под налягане. На отсрещния ъгъл в плодзелечука се сприятелих с друга симпатична продавачка. От там дойдоха необходимите за джолана зеленчуци. Оказа се, че на две крачки от месарницата в китен двор, както в оазис се е сгушила сладкарницата Вила Росиче. Кафе, чийз кейк…, били от най-добрите в София. Не преувеличаваха, всичко беше домашно. Да добавя и хлебарницата на съседната пряка с хляб без глютеин с истинска мая, месен по стари рецепти. Днес, в света на Мак Доналд, това обкръжение беше почти невероятно!

Paris-2

Малко след първите ми кулинарни успехи в сладък следобеден унес, телефонът звънна малко стресово. В слушалката прясно познат мелодичен женски глас ме запита дали съм свободен същата вечер. Отговарих очудено и малко хаотично: « Довечера? Да? Така неочаквано…, защо не, добре. Да се видим… При мен или ще отидем…, да излезем. Хайде, добре очаквам те! Чао. » Преди около седмица, както понякога става на обед, поради липса на свободни места споделих маса с непозната дама. Хранехме се мълчаливо, но в очите си и двамата уловихме някаква близост. Заговорихме се за общи неща, после за фотография и за други изкуства. Съвсем естествено решихме да се видим, за да продължим продължим общите теми. Сега със слушалка в ръка си припомних погледа на М..

Нямах желание да изневерявам на любимата си в Париж, но това не попречи въображението ми да се развихри. Заедно с вечерята щях да споделя фотографии, пък флирт съм нямал от векове, а можехме да излезем и да танцуваме някъде. Нямах представа къде днес ходеха младите вечер. Затичах се с раздумкано сърце към месарницата. Зад витрината се усмихваха няколко охранени, ярко жълти кокошки. « Жалко, в София вече не ядем истински кокошки! » – подхвърлих на месаря. « А такива с подобен цвят? Опитай, ако не са вкусни, забрави завинаги пилешкото! » отвърна леко възбуден месаря.

Погрижих се банята и кухнята да бъдат изрядни, така както правех на времето под вещото око на татко – върнах се безпроблемно в пуберитетските години. Преди време вълнението да срещнете девойка, която ви привлича, беше достатъчно да ви се обърка тотално живота. Днес хората го правеха и виртуално без никакво вълнение. Полетът ми се оказа непридирчивив към годините, виждах се как политам по гребена на вълната там, където лабиринта на живота се губи. « Всичко е илюзия, праволинейността те забива право в стената! » –  подшушваше вътрешен глас. Отвръщах смело: « та не е ли точно това най-сладкото, да летиш към пропастта и в последния момент да отлепиш встрани! ». Майстролъка е в отлепянето, особено в околния блокирал свят. Кокошката получи каквото й беше необходимо: бавен огън, ред по ред подправки със съответното баене. Направих последен оглед на атмосферата в къщи: свещи с аромат на лаванда, чаршафи с рисунки на гейши, музика, огън в камината, мека светлина във всеки ъгъл… Времето летеше, аз също.

 


Paris-3

 

После се звънна, затичах се да пусна лек джаз, по пътя съборих горещия радиатор и с повишен пулс стигнах до външната врата. Тук моментът се губи от уж невинната целувка, изтриваща всякакви разсъждения. Слабосърдечни хора в подобен случай рискуват инфаркт. Щастлив инфаркт!

Без токчета М. е по-висока от мен. Дали ги беше сложила специално и изобщо дали изпитваше моите вълнения?! Не откъсвах поглед от финния женски глезен с дълъг, съвършен крак, допълнително удължен от елегантна обувка със смущаващо висок ток – по пантофи оставах значитено по-нисък! Отчетах го след връхлетялото ме тцунами от целувката, беше късно да се ровя за високи обувки. Пищното кожено палто полетя към канапето във вестибюла, поколебах се и за по-лесно отправих девойката директно към кухнята при още димящата кокошка. Разчитах да покажа какво съм правил в очакване този следобед, първо да вечеряме, пък после ще решим. Любовта не е ли щастлива кулминация, наниз от надежди, изтъкани от куп въображаеми липси!

Paris-4

 

« Мислех, че ще вечеряме навън. » – подхвърли М., сякаш неосъзнала възможността да сме сами. – « Предпочиташ бяло или червено? » – подходих директно. – « О-о, каква кокошка! Ти ли си я сготвил? ». – Явно ни трябваше малко време, за да реализираме, че наистина се харесваме.

От шкафа за вино извадих Сент Емилион премиер крю, с извинение, че е едва седем годишно, след като би могло да бъде в апогейя си на петнайсет! М. се оказа ценителка, а аз пръщях от знания. Но проблемът на всеки емоционален човек, притова с интелектуални залитания като мен, беше това, че вместо да взема М. в обятията си и заедно да отлепим в незнам кой безкраен свят, аз започнах да развивам енологични теми сякаш безкраят ми принадлежи и щастието ми е вързано в кърпа. А стигнете ли до подобна ситуация, рискувате лабиринта да се превърне в джунгла.

Така и стана. Сервирах пилешкия бульон със сребърен чирпак от времето на пра баба си, но поради липса на подходящи чинии за супа, предложих гювечетата, които колебливо държах в ръце. Очите ми в някакво безвремие продължаваха да поглъщат жената, тази дистанцирана, чаровната загадъчност, която особено при М. е подлудяваща. Жените или ни забиват в дън земя или ни изстрелват в незнайни посоки. Бях го преживял с бившата си жена в посока надолу, а с Люси се получи обратното, нагоре. Сегашният експеримент показваше, че юношеската част в мен е останала чиста и все още функционална. Щях ли да се спра навреме беше гъделичкащия въпрос на човека, обичащ да си играе с пропастите?!

Но ето, че ангела пазител реагира навреме, за да покрие сияйния лазур над главата ми с облаци. Заедно с добре сготвената кокошка станахме свидетели на  мелодраматичния разказ на М. за лошото държане на мъжа й. Въпреки чудесното момченце, с което я дарил, той започнал да я тормози. Човекът съвсем не стандартен, бил дори екстремен. Преди него М. имала друг чудесен, също богат мъж, интересен американец от Чикаго. Той бил с възможности, а тя капчица. Значителната разлика в годините била причина да се разделят. Очевидно М. беше с вкус към мега-мъже, а аз дали имах място в това голямо сърце не беше ясно. Целувката ни беше искрено-чувствена, а сега изведнъж ставах свидел на съвсем обикновена човешка драма. Но нали все още връзката ни беше в зародиш, а това остава най-интересния момент във всяка връзка.

Разказът на М. започна да добива форма. Настоящият й съпруг с някоя от шесте си спортни коли отивал до морето почти за три часа, вместо нормалното за шест! А тези коли били между другото, защото с кола и апартамент той дарил и своя приятелка, по-млада от М.. Да, вярно, в София се срещаха не малко самотни женски фигури в скъпи лимузини! М. му простила, защото е широко скроена, той имал качества и най-вече държал на детето. Започнал от нищо и постигнал много. « Явно много! », цъках с език. Освен това хора, живяли с лишения в детството, когато започват да имат, искат да имат все по-повече.

След кокошката, тъкмо се готвех да поднаса прочутия чийс кейк с надежда да сменим темата, жсм-ът на М. позвънява заплашително. « Ох, остави ме. Да! Моля те. Да, добре, ще се прибера! След час! Да. ». Атмосферата в малката ми кухня съвсем затъмня. Потърсих да утеша М. и отчаяно затърсих ръцете й под масата, кръстосани върху две чудесни бедра. Топли, финни ръце с дълги, чувствителни пръсти. Чуствителен съм и аз, иначе как щях го знам. « Ръцете ти са на скулптор! » – споделих, за да сменя темата. Да, тя обичала скулптура, просто времето не стигало, за да вае. – « Напоследък от безразличен, мъжът ми стана ревнив. Държи ми сметка за всичко! » – продължи М. без да вкуси от кокошката.

Насила хубост не става, М. остана раздвоена и напрегната. Нито ръцете ми, нито кокошката, доброто вино или вида на чейзкейка можеха да я отпуснат. Жените имат ясен инстинкт за сигурност. Ние лудуваме, обичаме риска, летим, докато те са земя, реалност, по която ние се движим и искаме да притежаваме. За М. вероятно бях интересен, привлекателен, дори чаровен, евентуално загадъчен – такъв съм, какво да правя, но на везните на живота всичко това включително добре сготвената кокошка с топла домашна обстановка не бяха достатъчно привлекателни. Фотографията, пътуванията, идеите ми за красивото в живота също не тежаха достатъчно. Возех се на стар велосипед, дори кола не притежавах.
На външната врата отново ръце в ръце, прощален поглед, при мен лек спазъм под лъжичката – жените са велико нещо! Желанието, още по-велико. То е безкрайно, незадоволимо, вкоренено дълбоко в принципа на живота.
Колкото до лутането в лабиринта, човек мантално може да бъде на четиресет, емоционално на осем, сексуално на петнайсет, а физически на шейсет, единствено вътрешното око-свидетел, душицата, основното същество във всеки има възраста на вселената и то е верния показател за оптималния път в лабиринта.

Paris-2

Пред огъня в камината чийзкейкът доказа чудесния си вкус. Огънят има магията да прочиства човешките воли и неволи. Загледан в тлеещите въглени мислех как нищо не ни принадлежи, най-малко хората. Магията, алхимията, с която една жена ни притегля, обръщаме в лично отношение, но то е свързано изобщо с Жената, която не спираме да търсим. При някои щастливци това се събира в една жена, има други, Дон Жуановци, които искат да вкусят по малко отвсякъде, докато за поетите земята и небето се сливат в така желаната, съдържаща вселената плът на Жената.
На следващия ден отлежалата кокошка стана още по-вкусна. А жените, можем само да обичаме, както самия живот.
София, бедна или богата, красива, кичова и всякаква, за мен беше останала любим роден град.

 

 

За любителите на фотографията: Фотогалерия на Иван Пастухов
Форма за контакт
Сподели в:

Оставете коментар

*